Жаклин Михайлов каза тъжната истина

След мачове на националния отбор се говорят едни и същи неща. Баналности и клишета в стил „да не обидим някого“. Да не обидим, без да искаме треньора, защото човекът прави каквото може с този материал. Да не развалим кефа и на материала, защото и те, завалиите, правят каквото могат. И влизаме в една говорилня.

За светлото бъдеще и за големите перспективи, свързани, естествено, с многото работа, която задължително ще се свърши. На теория сме най-добрите в света, но практиката нещо ни куца. Защото, както добре се знае, лайтмотивът е „ние сме само в началото“. И това начало вече трае 15-20 години. Нищо страшно не се е случило след четири-пет поредни загуби на националния отбор, първо, защото сме в самото начало, и, второ, защото знаем какво да направим. И най-важното даваме доверието си на тези, които са начело на националния отбор или пък играят в него.

Позитивното отношение и правилният път са добри пожелания, но малко като онези на Нова година. Пожелаваш ги, ама не знаеш какво ще се случи през годината. В нашия футболен случай дори не е така. Пожеланията са куртоазия, изречена, за да си нямаш неприятности. И това е характерно за нашите футболни специалисти, много ги е страх да не би да кажат нещо критично. А пък истината направо ги убива предварително. Като гледам как се гърчат пред микрофоните и студиата, направо ми дожалява за тях.

По същество преминавам към някои неизказани истини. Защо националният отбор още 20 години няма да се класира на голямо първенство. А и да се класира, ще е сред най-слабите и безличните. Както пише във всички учебници и помагала, футболът е най-масовият спорт. Масов означава, че се практикува от максимален брой човеци. По дефиниция го играят всички момченца, а в някои части на света и всички момиченца. При нас момиченца не го играят много, защото ги влече художествената гимнастика, но поне допреди 30 години 9 от всеки 10 момчета ритаха топката до пълно изтощение. Пак по дефиниция най-талантливите ги вземаха на обучение. Отиваха едно ниво нагоре. От обикновени ритачи на топка се превръщаха в научени да практикуват футбол. И най-добрата част от талантливите и умелите стигаха до професионалния футбол, макар че такъв по онова време нямаше. Уж нямаше!

Всичко написано в по-горния абзац се съдържа в две думи – футболна пирамида. Ниско долу в началото имаме 200 или дори 300 хиляди момчета, най-отгоре са Стоичков, Пенев, Костадинов, Сираков, Михайлов, Лечков, Балъков, Трифон, Златко, Цанко. И с изброените ставаш четвърти в света. И не само четвърти в света, но и един от десетте най-добри национални отбора на планетата. За да имаш големи, световни звезди, трябва задължително да притежаваш и стотици хиляди футболни ентусиасти, които гонят топката всеки ден по 3-4 часа. Не от друго, а от любов към играта.

Така се случват нещата в масовите развлечения. Няма как да стане по друг начин. Като си слязъл на санитарния минимум, нямаш право на претенции. Мястото ти е определено – сред губещите. Защото, за да печелиш, трябва да си работил усърдно. В полза на играта, а не на себе си. Е, там е заровено кучето, който не е разбрал досега! Големите футболисти на България са създадени с усърден труд от много хора. Те са дали своята частичка за прослава на българския футбол. Сега такива хора или няма, или са на критичния минимум. И до иглата на пирамидата достигат футболисти, които в предишни времена щяха да спрат максимум до заводските колективи. Където, между другото, се играеше много качествен футбол.

Днес може да се направи само една констатация – българският футбол не е конкурентен дори на средното европейско ниво. И фактите го доказват неумолимо. Последните реализирани на футболния пазар българи са родени до 1981 година. Родените след 1981 година получиха и продължават да получават точната оценка на пазара. А тя е една – негодни за голям футбол. Малцина въобще стигнаха до Обетованата земя на най-силните първенства и там бяха бракувани почти от пръв поглед.

Последните 2 примера в това отношение са Тодор Неделев и Кирил Десподов. Момчета, които ни се струваха самородни таланти и които бяха напълно отхвърлени от големия футбол. Дисертации могат да се напишат защо това се случи, но обясненията и оправданията не отменят фактите. Имаме преди, имаме и сега. Преди нашият футболист, без да знае бъкел език и затворен зад желязната завеса, отиваше в друго първенство и веднага се налагаше като титуляр. Поне половината се превръщаха във водещи футболисти на новите си клубове. И имахме футболисти не за един, а за три национални отбора. Само ви посочвам един забележителен факт. През 1968 година България е пета на европейско първенство и втора на олимпиада. С различни футболисти. Ако е имало още едно-две големи първенства в същата година със сигурност сме щели да намерим и футболисти, и треньори. Тогава са произвеждани качествени футболисти на конвейер.

Сега конвейерът се е свел до едно малко цехче и производството е на ръка. С кански, танталови мъки вадим някой съмнителен талант от време на време и като успеем да го пробутаме, ни го връщат обратно скоропостижно. Без злорадство, вижте момчетата от Славия, които им намират клубове в Италия. Ами връщат се обратно, нещо не им достига. Гледал съм им мачове там и разбирам защо италианските треньори ги отхвърлят. Качества имат някакви, но трябва да ги учат от А и Б. И това ги прави неконкурентоспособни. Не случайно Валери Божинов е последният ни мохикан. Но го създаде Лече, а не някой български клуб.

Примери мога да напиша за цял вестник. Под констатацията попадат всички така наречени академии у нас. Дори водещите като Литекс например. Голяма част от сегашния национален отбор е преминал през Ловеч и след като излязоха от България, докъде стигнаха Славчев, Миланов, Страхил Попов, Недялков, Малинов… Докъде стигнаха талантите на Левски Краев, Вутов, братя Цоневи. Преди тях Гаджев, Ивелин Попов, Бандаловски… Най-силните по отношение на износа – ЦСКА. Какви играчи показа на света най-реномираната българска футболна марка в последните 10-15 години? И стигам до Лудогорец с тяхната най-модерна, най-добре работеща, най-невероятна академия за млади играчи. Къде са, по дяволите, техните български футболисти в големи европейски клубове. Как така за вече 9 години не създадоха и не продадоха един българин на Запад. След всичките им успехи и постижения. Значи има проблем. Инвестира се, създават се условия, но краен продукт няма. Това, което се вади, го вдигат до небесата в България, обсипват ги с какви ли не комплименти в телевизионните транслации, а като минат Калотина, веднага им бият черен печат за големия футбол.

Връщам се в началото. Хората, които работят във футбола, като латерни повтарят, че се върви по правилния път. И едва ли не след 3-4 години нашите момчета ще наводнят Барселона, ПСЖ, Ливърпул, Байерн. Да трепери Аякс, че в скоро време българите ще изместят холандците?! А това няма как да се случи, а и никой не го вярва. Хората, които още се вълнуват от българския футбол и националния отбор, знаят единствено, че ги чакат нови неприятни изживявания. И въобще не се знае кога отново ще имаме поколение, което ще се котира в истинския футбол. С такава прогноза никой не би се наел.

Жаклин Михайлов, в-к „Тема спорт“

Коментари