Ето и втората част от разговора с Димитър Пенев на колегите от Win7Sport. В нея Стратега от Мировяне се връща към някои моменти от кариерата си на футболист. Пенев говори и за националния отбор – в минало и в сегашно време. Първата част можете да прочетете тук.
– Търсихте ли съвет от някого, когато преминахте от Локомотив (София) в ЦСКА?
– Почти половината отбор се беше събрал, за да замине на подготовка в Сандански. Трябваше да отидем при Пенчо Кубадински, който беше министър на транспорта. Преди това разговорите са водили генерал Здравко Георгиев и Марински, за да премина от Локомотив в ЦСКА. След като разбра треньорът Георги Берков, заедно с Котето, Дебърски, Иван Димитров, Чачевски – някъде към 7-8 човека бяхме с Берков, отидохме в кабинета на Пенчо Кубадински. От влизането ми от вратата аз викам, че съм са на 18 години, а той ми вика бай Душко, защото съм на баща ми Душко вторият син. „Бай Душко какво ще правим, какво ти е желанието“. Аз казах, че искам в ЦСКА да отида. „Ще отидеш“ – каза той и извади на бюрото по една ракия и пихме всички, а той ме пита: „Ама ти пиеш ли?“. Щом Душко ми викаш, ще пием за сметка на баща ми, му отговорих пък аз.
– Локомотив (София) е много силен отбор по това време?
– Да, станахме шампиони през сезон 1963-64. Беше месец май, когато ЦСКА тръгваше за подготовка и на следващият ден бат Симо, Бог да го прости Симулията, беше тренъор на ЦСКА, беше станал треньор, след като Крум Милев се беше отказал. Така започнах първите тренировки с ЦСКА на Боровец. След 20 дни се върнахме в София и Локомотив също се прибра от лагер. Така заедно с Котето, Цецо и други отидохме да се видим до гарата и да се почерпим и да си пожелаем успех на двата отбора. Минаха се близо две години и дойде уволнението от казармата, а аз по принцип имах разрешение от родителите да влезна в казармата. И при уволнението ме чакаха да се върна в Локомотив и дори бяха публкували в пресата – няма ли да се върне, няма война, а той влезе доброволец.
– Какъв спорт обичате да гледате освен футбола?
– Слабостта ми е волейболът, още от малък. Имам братовчеди от Мировяне, които играеха, Димитър Захариев, един от големите волейболисти на България. Цецо Барковски, неговата съпруга беше от Левски, той играеше в ЦСКА. Заедно карахме кънки, волейбол, но аз се отклоних към футбола. И на хокей съм ходил, когато играеха Левски и ЦСКА от тренировка направо на „Юнак“ отивахме колективно, дори и после, когато преместиха ледената пързалка на „Червено знаме“. Баскетбол – невероятно, поколението на Цеко Барчовски, много мачове сме гледали края на 60-те години.
– А какво ще кажете за Мексико, когато всички казват, че сме имали убийствен отбор?
– И след това имахме, 74-та също имахме силен отбор. За Мексико бяхме супер подготвени и имахме много равностойни футболисти. Но грешката беше по отношение на аклиматизацията, защото ние седим 2 месеца на Белмекен, а после в Мексико за 4 дни изгубихме тегло. Организмът се обезводнява и не можеш да се движиш. Още в края на първото полувреме едвам се прибирахме в съблекалнята, а там имаше маски за изкуствено дишане, да вземем малко въздух, всички отбори имаха такива в съблекалните. А първия мач с Перу, ние на почивката мислим, че мачът е свършил. Съдията ни кани да излезем, ние 10 минути не можем да излезем от съблекалнята. Подсказвахме на четвъртия ден, че нещо не се чувстваме добре. С нас беше доктор Милтянов, който беше и на олимпийския отбор две години преди това – там станахме втори, но ръководството не му обърна внимание. Той искаше да ни даде вода, те я прибираха. Така нареждаха от правителството. И слагахме под борчетата през нощта вода, да се охлади малко да пийнем. Ние първите 15 до 30 минути повеждахме и в трите мача– и с Перу, и с Германия, и в третия с Мароко, Жечев вкара малко преди края на полувремето, но завършихме 1:1.
– А сега не Ви ли е мъчно, като гледате националния отбор? Особено когато играе пред няколкостотин души?
– Аз съм бил спортист, знам какво е, не трябва да се отнасяме така. Не мога да коментирам какво правят. Ние тук се сменяме само или ще подскажем на някой от ръководството: „Абе, тоя не става“.
– Но ги няма футболистите, които да направят отбора силен.
– Именно, имаме 5-6 момчета, но не са титуляри. Предишното поколение бяха титуляри в своите отбори, в силни отбори. Излизат, ето Сашо, или тия там в руските републики, колко време играят. Но, да, не е като преди, Ицо в Барселона, Любо във Валенсия, Емо в Порто, другите, имахме в Германия. Ники Илиев да не забравяме…
– Той беше много добър защитник.
– Но не се приемаше, от Насо, от Боби, не го приемаха. Изгоря на световното, когато бяхме. Здрав, прав, доктор Гевренов го излекува, той в Болоня две контузии направи. „Не, Ники не може да играе“. Викам им: „Много по-лесно ще ви бъде, Ники и Трифон отзад, там Хубчев отива на десния фланг“. А на Хубчев му казах: „Пешо, на бека до 50 години можеш да играеш, в центъра всеки гол вратарят ще го приписва на тебе“. Самите левскари не си го приемаха. 5 години играха заедно, 3 пъти шампиони станаха и се разбиха.
– Кой Ви е най-добрият приятел от Левски?
– С всички съм общувал от времето на моето поколение. С Котков още от Локомотив, хранехме се в ресторанта на операта, от Левски също идваха там. Имаше хубави балерини, знаете, на Сашо Костов и Теко Абаджиев съпругите им са балерини. Покрай тях и ние искахме да се запознаем с някоя балерина. Приятели бяхме, с Теко Абаджиев сме били на лагер преди мачове за европейско първенство, Ташков от Славия беше треньор. С Гунди също по-често се виждахме… Много хора казваха „Котето пие мастика“, той през живота си не е пиел мастика, пиеше чайче с едно коняче. А Гунди пиеше вермут, ама то в такива чаши, че не можеш да разбереш вермут ли е, лимонада ли е. Пред операта имаше две маси, сядахме и чакахме, доста пъти сме били заедно. Мачовете не са ни пречели. Вече в периода на Стоичков и Любо публиката и обстановката се промени.
– Не е правилно това – вместо да седим заедно 90 минути, да си говорим, да се смеем, да се „хапем“, но приятелски…
– Не може всички да бъдат от един отбор. Едно време заедно тръгваха за мачовете, после се прибираха по кварталите, имаше приятелство. Но сега нещата са много по-други… Намалява се процентът на посещаемост на мачовете, децата не идват, жените не идват, младежта от женски род също не идва.
– Трябва ли да се направи някаква кампания, за да се върне публиката?
– Много лесно може да се копира – виждате и Англия, Германия, повече викат, но нямат тези скандали. Средства, които трябва да отиват за развитие на детските отбори, нашите клубове плащат десетки хиляди за нарушение на правила. Това трябва самите фенове да го разберат. Аз често говоря с тях, ама… Борбата е долу, не е на трибуните.
