Веселин Балевски е роден на 6 февруари 1959 г. в Пловдив. Започва кариерата си в местния „Локомотив“ и много скоро е повикан в юношеския национален отбор. През 1977 г. тимът под ръководството на Цветан Илчев става европейски вицешампион в Белгия след победи над Франция, Швеция и Германия и загуба във финала от домакините.
През 1980 г. Балевски преминава в „Левски“ (тогава „Левски-Спартак“) по изричното настояване на старши треньора Иван Вуцов. Като централен защитник е несменяем титуляр четири сезона, преди да започнат да го мъчат контузии. Отказва се през 1985 г. и започва работа в отдел „Задгранични паспорти“ на МВР.
За „Локо“ (Пд) има 78 мача във всички турнири, за „Левски“ – 144, а за националния отбор – 19. Със „сините“ е шампион през 1984 и 1985 г., носител на купата на България и на Съветската армия през 1984 г.
Веселин Балевски е сред членовете на Изпълкома на БФС с най-голям стаж – 16 години при трима президенти. По 4 години има при Димитър Ларгов и Борислав Михайлов, а 8 – при Иван Славков.
Припомняме ви едно интересно негово интервю за „24 часа“ от 2013 година.
– Г-н Балевски, вие сте един от малкото футболисти на „Локо“ (Пд), на когото феновете не се обидиха след трансфер в софийски отбор, в случая „Левски“. Тогава „черно-белите“ изпаднаха, а вие очевидно не бяхте играч за „Б“ група. Какво си спомняте от времето в „Локо“? Защо избрахте него?
– Като дете учех в „Димитър Благоев“, на 20 метра от родната ми къща. Бях във футболния отбор на училището, когато спечелихме турнира „Футболна смяна“ в Пловдив, това в трети за четвърти клас. Станах голмайстор, избраха ме и за най-добър защитник, а после стигнахме и до полуфинал на републиканското. Говорим за 1971 г. На следващата ме взеха в юношеския отбор на „Локо“ (Пд), треньор беше Атанас Ангелов. Бях по-височък и започнах да играя с година по-големите.
– Тогава бяха едни от най-силните години на „Локо“ (Пд). Второ място, трето…
– Точно така. Възхищавах се от играта на Христо Бонев, Гочето Василев, те бяха идоли за мен. Пишех имената им по чантата, с която ходех на училище. Първите ми тренировки бяха на старото игрище до жп линиите. Започнах да се формирам като футболист, а отборът ни печелеше мач след мач. През 1973 г. ме взеха в юношеския проектонационален отбор за лагер в „Спортпалас“. Старши треньор беше Цецо Илччев и при него през 1974 г. вече бях титуляр, след което започнах да играя при по-големите. През 1976 г. спечелихме много силен турнир в Кан, вкарах много важен гол на Белгия, за да завършим 2:2. На финала с 1:0 бихме домакина Франция. Като награда ни заведоха в Монте Карло. Представете си – 16-17-годишни деца от социалистическа България в казиното. Там напълних купата с френско шампанско и пихме от нея.
– Сега е ясно защо децата искат да станат футболисти. Мечтаят да печелят много пари, популярност, да ги харесват манекенките и фолкпевиците. А тогава?
– Тогава имахме различна ценностна система. Първо, много обичахме самия футбол. Второ, основната ни цел беше да стигнем до голям отбор.
– Голям, но български?
– Е, да. Тогава за Европа не можеше и да се мечтае. Но за мен примерно беше уникална радост дори да се докосна само до футболистите от първия отбор. Това стана през 1976 г., когато ме взеха на зимна подготовка в Пампорово. Бяхме в последния тогава хотел, мисля, че „Здравец“ се казваше. През лятото вече бях титуляр в първия отбор. Дебютирах на 31 август срещу ЖСК „Спартак“ (Варна) срещу Киряков, играех като десен бек, там започнах на 17 г. Имах невероятни партньори – отляво беше Ганчо Пеев, в центъра Стамболиев и Балабанов, а Краси Чавдаров беше втори стопер пред двойката централни. После с него направихме и двойка стопери, така играехме в юношеския национален отбор. Вратар беше Станчо Бончев, той 42-и набор, а аз – 59-и, 17 години разлика! Отборът беше силен, амбициозен и на софийските отбори им беше изключително трудно срещу нас.
– Какво беше за едно 17-годишно момче да е редом до безспорно най-популярния тогава играч в България Христо Бонев? Тогава той вече беше трикратен футболист №1, капитан на националния отбор.
– Христо Бонев беше човекът, който всъщност ме покани. Всички знаят, всъщност сега може би не всички, че той беше по онова време футболист, капитан, треньор, дори председател на дружеството, неофициално, разбира се. Чуваше се неговата дума. На терена беше истинско удоволствие да си до него. Да хвърли 40-метров пас и аз да спринтирам по дясното крило. Той беше причината да съм в първия отбор, а и да стана национал. Защото аз станах национал в „Локо“ (Пд), което тогава, освен за Бонев, си беше голямо изключение. За първи път ме викнаха на 8 март 1980 за приятелски мач с Кувейт. Като отидох в „Левски“ през есента, се сменяше поколението там и аз бях единственият национал. При десет бивши!
– Да ви върна малко назад. Колегата ми Георги Банов ми подсказа, аз бях забравил, че вие сте част от отбора, постигнал последния значителен успех на национално равнище – второ място на европейско първенство за юноши. Как малка България постигна това?
– Да, това беше европейското първенство до 18 години в Белгия през 1977 г. Всички от отбора тогава си изпуснахме абитуриентските балове, защото излязохме от групата и се класирахме за полуфинала и после за финала. Бяхме в изключително силна предварителна група с Италия, Швеция и Холандия, но станахме първи с една загуба и две победи. От другите групи първи бяха домакинът Белгия, много силният отбор на СССР и Германия.
– И както при мъжете в САЩ’94 се натресохме на Германия?
– Да. Ако не бяхме излезли от групата, се прибирахме на 24 май и щяхме да празнуваме всички абитуриентските си балове, бяхме си купили костюмите даже. Вместо това на 26 май в Шарлероа излязохме срещу Германия. Бихме 3:1, като в техния отбор силната фигура беше Пиер Литбарски, който игра в три поредни финала на световно първенство при мъжете. Виждахме се едва ли не шампиони, финалът беше на „Хейзел“ в Брюксел. Настаниха ни в хотел, какъвто не бяхме виждали дотогава. Но за съжаление, пак както в САЩ през 1994 г., съдията беше французин. Съставът ни беше: Лафчис на вратата, първият гол беше по негова вина, прехвърлиха го. Втория пък го вкараха от несъществуваща дузпа. Централна двойка в защита бяхме аз и Георги Димитров, който още беше в „Берое“. Вляво беше Бичовски от „Ботев“ (Враца), вдясно – Цветан Йовчев. Халфовете бяха Георги Славков, Белцос от „Спартак“ (Пл) и Митко Николов. Митко Аргиров от „Тракия“ беше ляво крило, Руси Гочев – дясно, а централен нападател играеше Бойчо Величков. Повечето бяхме титуляри в клубовете си.
– Сега това ли липсва?
– Да, сега няма юношески национал, който да играе при мъжете в клуба си. Но сега има други дразнители, различни са и ценностите. За нас беше важно да играем, имахме го като удоволствие, докато сега имам чувството, че футболът им е като задължение.
– Колко всъщност вземаше един футболист тогава?
– Когато започнах, заплатата ми беше 42 лева и 50 стотинки, защото още не ми прибираха ергенския данък, него го започваха от 21 години. Още 80 лв. ми даваха като проектонационал плюс обяд и вечеря в стола на клуба. Той беше на улица „Отец Паисий“. Тогава беше изключителна радост да можеш да отидеш на ресторант, в ония години ходехме само на празник. На тренировки отивах с автобуса, нарамвах сакчето и на деветката, тя ходеше до „Лаута“. Зимата и лятото задължително имаше лагери – на Пампорово и в Панагюрище. С юношите на „Локо“ (Пд) пътувах много, защото имахме безплатни жп билети. Даже до остров Корсика веднъж стигнахме с влак за един турнир. Три дни пътувахме до Марсилия, като имаше отсечки, които минахме не със спален вагон, а с обикновен. Носехме си консерви. Това днешните футболисти няма как да го разберат. До Кишинев ходих, пак с влак, със сборен отбор на Пловдив. В Дортмунд, на много силен турнир за юноши.
– Голяма радост ли беше да излезеш в чужбина?
– Не празник, ами не знам какво. Един месец не можеш да спиш преди това. Връчват ти един списък на кого какво да вземеш – на един дънки, на друг фланелка, на трети касетофон. А парите малко, чудиш се как да стане. Но такива бяха времената.
– Как се стигна до офертата… То всъщност оферти тогава нямаше, до поканата от „Левски“?
– Аз вече играех в младежкия национален отбор, имахме един мач с Финландия, много беше важен, победихме 1:0. Преди мача бяхме на лагер в хотел „Плиска“. Дойде там полковник Никифоров, главният комендант на София, с една милиционерска кола. Аз бях отишъл да си взема вестник от подлеза, идват при мен и ми казват: Другарят Вуцов иска да говори с теб. Него всеки го знаеше тогава. Взеха ме с колата, включиха буркана и ме закараха на площад „Славейков“. Аз после разбрах къде е, защото не познавах София. Беше 1979 г. Вуцов тогава ми каза, че цялото ръководство на „Левски“ се е спряло на мен за централен защитник. Тогава играеше Тишански, но явно не бяха доволни. Обеща ми, че ако продължавам така, ще ме вземат за следващия сезон, а това почти сигурно значи и че ще ме викат в националния отбор. Но и те си имаха условия.
Примерно пари няма как да ми дадат за трансфера, „Левски“ нямал такава практика.
Моето условие беше да уча във ВИФ (сега НСА – б. а.), специалност „Футбол“. За това нямаше проблем. Трябваше и да ме военизират. Всъщност всички в „Левски“ бяхме към Държавна сигурност, но служба „Тил“. Това гарантираше една прилична заплата. Моята заплата на 20 години беше повече от на баща ми и майка ми, взети заедно. А те все пак бяха висшисти. Освен това имаше и доста прилични премии за победа, а „Левски“ тогава биеше много, понякога до 5-6 пъти в месеца. Пътуванията също, кола без ред, ведомствен апартамент.
– Сега младите не знаят какво е кола без ред.
– Трябва да си го преживял, за да знаеш какво е да чакаш 15 години за лада. Сега ще ти се смеят. Апартамент ми дадоха в кв. „Красна поляна“, като за ерген ми беше супер. Плащах 12 лв. наем. При заплата 400-500 лв. си беше нищо. Софийско жителство също, макар да им казах, че не ми трябва. Казах, че планирам след това да се върна в Пловдив, харесваше ми и не обичах София. Първите 6 месеца всеки ден си ходех до Пловдив, преди да ми дадат апартамента. Имах стая в хотел „Плиска“.
– Каква беше договорката с Вуцов?
– Каза ми да помисля и аз се прибрах. После на един мач с националния отбор ми дадоха да подпиша молба. Много се колебаех, голяма вътрешна борба беше дали да ида в София или да си остана. В „Локо“ (Пд) ми беше добре, феновете ме обичаха, а това е може би една от най-великите публики в България – и тогава, и сега. Така че нищо не ми липсваше, освен че в Пловдив нямаше къде да уча. В университета „Паисий Хилендарски“ нямаше специалност „Футбол“, а майка ми искаше да завърша. Казваше: Не искам ритнитопковец, искам футболист. А и все пак, колкото и тогава да не обичах „Левски“, това си беше голям отбор с отлични футболисти. Вярно е, че хванах точно смяната на поколенията.
– На десетина години веднъж в „Левски“ стигат до някакъв състав, способен да учуди всички. Така беше и в началото на 80-те. Как беше сглобен отборът, отстранил два пъти „Щутгарт“ в европейските турнири?
– Всъщност преди това изхвърлихме друг европейски колос – „Динамо“ (Киев) с 0:0 в София и 1:1 там. Олег Блохин вкара дузпа, а Емо Спасов се разписа за нас. След това ни се паднаха холандците от АЗ-67 (Алкмар). В София направихме 1:1 в един голям студ. Имаха един много силен централен нападател – Кист.Труден за опазване, май той ни вкара и гола. Точно преди реванша почина майка ми и мен ме свалиха буквално от стълбичката на самолета. Беше един Ту-134 на МВР. Вместо мен игра Николчев, но, за съжаление, паднахме 5:0.
– А епопеята срещу „Щутгарт“?
– Първият двубой беше през 1983 г., вторият – година по-късно. Така и не ни биха – три равни и една победа, а бяха изключителен отбор. Като гостувахме, ни заводехо в заводите на „Мерцедес“, където ни смачкаха самочувствието. Ние у нас се радвахме на ладите, а те ни показаха новата С-класа, точно беше излязла. Играхме много здраво наистина, но имахме и малко късметец. Мишо Вълчев беше един от героите в мачовете тогава.
След 1:1 в Германия в първия мач именно той вкара в 90-ата минута в София. На втория реванш пък проби отляво и даде изключителен пас на Пламен Цветков, който с удар от въздуха извън наказателното поле изравни за 2:2. Това ни стигна, защото в София бяхме направили пак 1:1. Боби Михайлов на вратата също беше фантастичен, особено в първите два мача. Президентът на „Щутгарт“ – Майер-Форфелдер, който по-късно оглави и германския футболен съюз, ми стана приятел. Няколко пъти ми е бил на гости. Казвал ми е: Какви ядове и какви мъки ми предизвикахте тогава!
– Защо обаче загубихте следващите мачове?
– Първо ни се падна „Уотфорд“. Елтън Джон му беше собственик. Там завършихме 1:1, а тук в реванша поведохме, те изравниха. После Емо Спасов изпусна и дузпа. В продълженията ни биха 3:1. Единият гол беше след заучено положение – къс корнер, центриране и удар с глава назад.
– Вярно ли е, че треньорът ви Васил Методиев е давал специални указания за голямата им звезда Джон Барнс?
– А, да, викаше „дръж печката“ на Пламен Николов, който го пазеше.
– Вярно ли е, че следващата година са ви накарали нарочно да паднете от съветския шампион „Днепър“?
– Виж сега какво се получи с „Днепър“. Мачът беше на 7 ноември. Излетяхме от София с въпросния самолет на МВР. Министърът тогава – Димитър Стоянов, се разписа, за да го ползваме. Отгоре на всичко играхме в Кривой Рог, а той е закрит град, има военни заводи. От София летяхме до Одеса, там смениха пилотите с местни. Казаха ни да пуснем сенниците на прозорците и така кацнахме в Кривой Рог. Там ни натовариха в автобус с пердета и ни закараха до хотела. Забраниха ни да излизаме и цялото време изкарахме в хотел от най-социалистическия тип с рецепция на всеки етаж. В „Днепър“ тогава играеха двама изключителни футболисти – Литовченко и Протасов, а и на всички им се плащаха двойни заплати, защото играеха в закрит град. За съжаление, и там Емо Спасов изпусна дузпа.
– Оттам идват съмненията, защото първият мач завърши 3:1 за „Левски“, а реваншът вървеше 0:2. При един гол се класирахте именно вие.
– Водач на делегацията беше първият зам-министър на вътрешните работи, а с нас беше и Теменужка Теофилова, тогава секретар на районния комитет на БКП. Не ни казаха директно да не разваляме празника на съветските другари, но… Повтарям обаче – те бяха много силен отбор.
– Кой е най-паметният ви мач в националния отбор?
– Много малко футболисти са играли два пъти срещу Диего Марадона в Аржентина. Аз съм един от тях. Пътуването беше много тежко – с икономическа класа от София до Мадрид, оттам до Рио де Жанейро и после до Буенос Айрес. А и играхме на „Ривър Плейт“ на стадиона, той е като чаша. Две години по-рано аржентинците бяха станали световни шампиони. Следващият мач беше през 1981 г., смятам, че и двата пъти се представих достойно.
– И как е срещу Марадона?
– Трудно. В Южна Америка се играеше с по-малки топки, бяха на фирмата „Митре“. Марадона си е изключителен техник, а така беше още по-трудно да му вземеш топката.
– Според статистиката не сте играли в паметния финал за купата с ЦСКА през 1985 г. Защо?
– Имах едно скъсване, което ме извади от състава. В началото в „Левски“ нямах никакви проблеми – изиграх за първенство 87 мача по 90 минути поред. Първия сезон 30, втория 30 и чак в третия сезон след 27-ия мач нещо се контузих. Малко играчи могат да се похвалят с нещо подобно. Отделно за купата, в турнирите, в националния отбор.
– Къде приключихте с футбола?
– В „Левски“ след въпросния финал през 1985 г. Тогава излезе решение на ЦК на БКП за преименуването на двата отбора и девоенизирането им. А аз бях офицер. Между другото, след като отстранихме за втори път „Щутгарт“, предсрочно ме направиха старши лейтенант.
На всички дадоха по една звезда, по един часовник и по 300 лв. Извикаха ме в МВР при Ангел Карлов, зам.-министър и шеф на „Левски“, и ми казаха, че понеже имам висше образование, мога да започна работа. И аз постъпих в отдел „Задгранични паспорти“. За ония години беше стабилна работа с добър статус и ме устройваше. Вече имах семейство и мислех по друг начин.
