Едни и същи 6-7 хиляди човека „спасяват“ Левски

95
виртуалнитe билети на Левски

Сериалът с виртуалнитe билети на ФК Левски е в разгара си, но като цяло кампанията с даренията се смеси с продажбата на тези пропуски и в един момент хората ще си помислят, че запалянковците са се събудили. А това е далеч от истината. Въпросът e кои фенове са се пробудили и как точно.

Някои странични наблюдатели дори ще си направят нереалистични сметки, че при завръщане на нормалния футбол с публика стадион „Георги Аспарухов“ ще се пръска по шевовете. Продадоха се 22 хиляди билета за 24 май, а капацитетът на стадиона е с 4 хиляди по-малко.

Трибуните в близко бъдеще няма как да се напълнят трайно, ако ще Наско Сираков да върне и Мъри Стоилов, и всички спонсори да наддават чие лого да стои отпред на фланелките на Левски. Това няма да се случи дори и при най-голямото обединение на фракции и фен клубове. Доказано е през годините, че хората отиват на стадиона само и единствено, водени от непреодолимото усещане, че отборът играе приятен футбол. Естествено, в крайна сметка при такъв футбол идват и резултатите, и трофеите. Но да разчиташ, че бройката на продадените виртуални билети има някакво отношение към събуждането на синята общност, не е правилно. Направо си е подлъгващо.

22 хиляди продадени къса хартия с принтиран надпис „106 години любов“ е супер за напомпване на самочувствието и изгражда усещане за съпричастност и събуждане, но при елементарен напречен разрез на дарителската кампания се вижда, че активните, тоест събудените привърженици, се въртят около бройката 5-6 хиляди. Или хайде, нека да са малко повече. Може би по-правилно щеше да е всеки син фен да си купи точно един виртуален билет, а колкото си е приготвил като сума за дарение, да я внесе или в банка, или чрез някоя от другите платформи. И така да се види колко човека биха отишли на мач. Но пък, от друга страна, има такива, които биха гледали реален мач срещу Витоша Бистрица, но не и да си купят виртуален билет за несъществуващ мач.
Някои дарители като Даниел Боримиров купиха четирицифрена бройка билети от по 10 лева, Христо Крушарски купи за 1060 лева, а като цяло се продадоха над 22 хиляди хартийки. Това обаче не отговаря на броя на хората, които са готови да помогнат на клуба. Да не говорим и че немалка част от закупилите виртуални билети са от чужбина, тоест това не е потенциална публика на сините.

Хубаво е бъдещото ръководство на клуба да си направи добра калкулация относно това какво има насреща като потенциални притежатели на сезонни билети. Ето там трябва да бият Наско Сираков и Павел Колев, когато правят калкулации. Ако погледнем 3-4 месеца назад, по време на всички кампании – от виртуалните 11 хиляди билета за непроведения мач с Лудогорец и след това даренията чрез различните платформи, се вижда, че отдадените безрезервно привърженици, са едни и същи 6-7 хиляди души. И в никакъв случай повече. А това е твърде ниско ниво. Целта на Левски от тук насетне е как да накара тези 6-7 хиляди души да станат годишни абонати. Извън тях имаме една бройка от 3-4 хиляди зрители, които биха се появили на стадиона само за така наречените касови мачове. Тоест на „Герена“ срещу Лудогорец, пловдивските отбори и Берое не бива да се очакват повече от 10-11 хиляди души, и то при положение че Левски има топотбор и е в борбата за титлата и купата.

При абсолютния максимум от 6500 хиляди абоната сините ще си набавят около 1,3 млн. лева още тази есен. Отделно от това на „Герена“ трябва на намерят верния път и към адекватна членска кампания. Членството към клуба е знак на съпричастност и не дава право на вход на стадиона, но носи съответните отстъпки при покупки на артикули от магазина. Този вид финансова подкрепа е силно подценявана от футболните клубове в България. Левски задължително трябва да се отвори много силно към привържениците и да направи така, че на много хора да им се прииска да си купят членски карти. Досега цената им бе 50 лева, но при адекватна кампания, включваща агитация от легенди и известни левскари от други спортове, както и хора на изкуството и други сфери на живота, стойността на членството може да се удвои. Тоест, който си купи абонаментна карта, да речем средно за 200 лева, може да даде още 100 за членска. Тук изобщо не засягаме проблема с неяснотата кога във времето изобщо ще може да се провеждат мачове с публика.

Време е Левски да хвърли ресурси за мащабно социологическо проучване. Въпросите могат да са чисто финансови – колко пари бихте дали за абонаментна карта, колко за членска, артикули и кетъринг на всеки мач на стадиона… Също и – какво ви харесва в клуба като работа и структура, какво искате да подобрим на стадиона и в подстъпите… И изобщо в Левски има много детайли в работата с публиката, които малко или много досега са били подценявани. Защото не е справедливо само да призоваваш – дарявайте, помагайте, а в същото време да казваш – ама ние близо една година като че ли бяхме прекъснали връзката с нашите фенове. Същите привърженици, които спасяват клуба, заслужават по-добър подход и внимание. Същите фенове, които след слаб мач казват – на тия скоро нема да им стъпим, сега, като се ядосат на някой ход на ръководството, заявяват – на тия скоро няма и лев да им дарим. Същите фенове, като чуеха Наско Сираков, и казваха – ама той е приятел с Гриша Ганчев. Те са готови и да се върнат на стадиона и да забравят кой с кого е приятел. Но за целта трябва клубът да ги приема не само като дарители и спасители.

Желю Станков, в-к „Тема спорт“

Коментари