Спас Русев лично водил преговори с вратар, на „Герена“ взеха най-важното решение за селекцията в Левски

4152

Лятната селекция на Левски е изцяло поверена в ръцете на родния мениджър Лъчо Танев, пише „Меридиан мач“.
Агентът ще трябва да търси нови попълнения за „сините“, като припомняме, че именно той имаше основна заслуга за назначението на настоящия старши треньор на 26-кратните шампиони Делио Роси.
Танев е и в много близки отношения със собственика на Левски Спас Русев, който също ще помага за селекцията.Мълния от „Армията“: ЦСКА отмъкна Данте Стипица под носа на Левски. „Червените“ представиха и Стивън ПерейраЦСКА започна ударно лятната си селекция! „Армейците“ отмъкнаха вратаря на Хайдук (Сплит) Данте Стипи…Jun 7 2018bgsport.net

В същото време вратарят на националния отбор на България и кипърския Омония (Никозия) Николай Михайлов сложи край на спекулациите дали ще се завърне отново в Левски. Стражът бе категоричен пред БЛИЦ, че е имал само един разговор със Спас Русев, но няма вариант да се завърне на „Герена“.
– Ники, как си? Какво се случва с теб?
– Добре съм, изчаках да свърши сезона с Омония. Успях да направя това, за което отидох, с една пауза от 5 седмици заради контузията. Успях да изиграя максимален брой мачове. Аз затова отидох – краткосрочно, без подготовка. От базата тук в София, където правех индивидуални тренировки, отидох и след 10 дни трябваше да играя мач. Във времето успях да подобря формата си, да изиграя 11-12 мача, което беше важно за мен. От тук нататък ще видим. Сменят ръководството, борда на директорите, треньор. Общо взето Омония става чисто нов клуб. Само Господ знае какво ще се случва в клуба, но очаквам в близко бъдеще да има развитие по темата „Омония“. Като цяло за периода ми в тима – с две загуби успяхме да изпуснем целия сезон. Пропуснахме шанса да се борим за място в Топ 4, както и за Купата. Аз не участвах в тези мачове заради контузия, за жалост. Омония е голям отбор и феновете бяха доста разочаровани. За тях сезонът е неуспешен, каквото беше и за нас. Не мога да кажа, че времето в Омония е било лош период, но отидох при свършени факти. Омония е голям клуб с многобройна публика и моето мнение е, че заслужава да се бори за тилата и участие в европейските клубни турнири всяка година.

– Какво се случи между Петев и ръководството?
– Не мога да кажа. Това са си неща вътре в клуба. Всеки има различни мнения по въпроса. Аз също си имам мое мнение, но това е тема, която е между ръководството на клуба и Петев. Не е моя работа да се бъркам. Всеки си има гледна точка на нещата.
– Свързват те с Левски. Този клуб болна тема ли ти е? Предвид начинът, по който си тръгна, и мача с Вердер в Шампионската лига…
– Не, няма за какво да ми е болна тема. Левски ми е дал юношеските години, в които да се утвърдя като вратар, като талант. И Левски е спечелил много от мен. Продадоха ме на 18 години за 350 000 евро, които те никога не са очаквали да вземат от мен заради начина, по който ме изпратиха. Взеха доста пари. След това Твенте ме купи от Ливърпул за 1,5 милиона ево, а Левски взе доста голям процент. Така че аз на Левски съм се изплатил многократно за това, което те са дали за мен. Този клуб никога не е бил болна тема за мен. Така е трябвало да стане, така е станало. Всичко е пито – платено. Има много „доброжелатели“, които искат да нагнетяват обстановката. Постоянно излизат различни информации и спекулации, но тази тема за мен вече е изтъркана. Водил съм само един-единствен разговор със Спас Русев. Той беше за завръщането ми в Левски. Точно след 24 часа излязоха 340 различни информации. За пореден път се убедих, че аз просто работа в България нямам. Към този момент Левски си има вратари, мои колеги, които аз дълбоко уважавам. Затова всякакви спекулации към момента са абсолютно безсмислени.

– Попитах те дали Левски е болна тема най-вече заради начина, по който си тръгна, и онзи мач с Вердер. Предполагам, че цял живот ще помниш грешките си…
– Всъщност, беше само един злополучен мач и една грешка срещу Вердер. Оттогава минаха много години, аз бях дете, нямах може би 18 години. Без опит излизам в огромен мач да пазя. Правя една грешка, каквато са правили много по-добри вратари. Можем веднага да се върнем на финала на Шампионската лига и се вижда, че темата за моята грешка срещу Вердер няма смисъл да се коментира. Кариус е титуляр на Ливърпул, национал, взема по 150 000 паунда на седмица и виждате какви неща направи. Това обаче не означава, че е лош или слаб вратар. Просто лош момент. Всеки греши, случва се. И виждате какви неща хората изливат върху него – много негативизъм. Той обаче ще продължи да пази, да прави добри мачове. Такъв е животът на вратаря, не само на Каруис, а на много други вратари също. Това за мен са смехотворни неща – да коментирам една грешка с Вердер, която съм направил преди 12 години, а да не коментираме четири години по-късно, когато бих Вердер в двата мача и излязохме с Твенте от групите на Шампионска лига. Тези неща се забравят, а „доброжелателите“ помнят само лошите неща. Който иска, нека помни този момент. Да са живи и здрави. Обичам Левски, винаги ще го обичам и ще желая най-доброто за клуба. Искам да видя „сините“ отново на върха в България, където им е мястото. Това ми е отборът на сърцето.

– Как стана трансферът ти в Ливърпул? Всичко май се случи много бързо…
– Всичко стана след тази грешка срещу Вердер. Посъбудих се, натиснах педалите здраво. Имах доста добри мачове с младежкия национален отбор, с който се класирахме за баражите за Европейското. Тогава знаех, че имаше 2-3 отбора, които бяха в контакт с тогавашния ми мениджър и ме следяха. Едно лято получих две оферти – от Фиорентина и Ливърпул. Винаги ми е било мечта да играя в Англия и въобще не се двоумих. Отидох, но за съжаление не успях да взема работна виза, защото тогава България не беше в Европейския съюз и трябваше да имам 75% от мачовете на „А“ националния отбор, а аз бях на 18 години и нямаше как да стане. Подписах с Ливърпул на 18-ия ми рожден ден. След това вече отидох в Твенте, бях под наем две години. Започнах в най-ниския ешалон, играх за отбора до 21 години, тренирах доста, учих език. От там нататък нещата се знаят как се развиха.
– Помниш ли, че при трансфера ти в Ливърпул много хора заговориха, че баща ти те е уредил, за да те спаси от гнева на феновете на Левски…
– Гневът на феновете беше напълно нормален с оглед на грешката, която направих. Който и да го беше направил, щеше да го отнесе този гняв. Всички фенове си имат мнение – нормално е едни да те харесват, а други не. А това, че баща ми ме е уредил, са някакви приказки, някакви шехерезади. Няма как баща на когото и да е било да уреди трансфер в Ливърпул – един от най-големите клубове в света. Нелепо и несериозно е. Това са неща, които не искам да коментирам – абсурдно е.

– Помниш ли дебюта си за Левски?
– Беше мач за първенството, водихме с 3 или 4 на 0. Бях на 16 години, а Мъри Стоилов ме пусна да играя. Играхме на морето – с Черно море или Несебър. Не помня точно. Но помня, че водихме много и на полувремето Мъри ми каза: „Загрявай“. И влязох на почивката и направих дебютни 45 минути.
– Имаше ли притеснение в теб?
– Притеснение точно не. Аз съм юноша на Левски и за всеки един такъв е мечта да играе за първия отбор. Тогава в отбора бяха изключителни футболисти, с които след това постигнахме страхотни неща. По-скоро беше голяма емоция и превъздуба. Помня, че успях да опазя вратата и да не пусна гол, а след това бях много щастлив.
– А кога влезе в школата на Левски?
– Бях на 12 години, когато се прибрахме в България от Англия. Преди това тренирах 4 години в школата на Рединг. Първоначално бях в Левски-Раковски. Беше ми по-близко, защото живеехме наоколо и беше по-удобно за тренировките. Един ден играхме Левски-Раковски срещу Левски Герена. Дойде бате Чори Петров и ми каза: „Искаш ли да дойдеш на „Герена“? Събираме най-добрите играчи от набор 88. Искаш ли да дойдеш и да бъдеш на „Георги Аспарухов“, където е и първият отбор?“. Тогава решихме да се преместя и започнах да тренирам там. Този набор беше много силен, а след това имаше футболисти, които излязоха в чужбина. Някои от тях и до ден-днешен играя в българското първенство. Качиха ни 5 момчета от юношите при мъжете и така започна всичко.

– Положително или отрицателно е това, че баща ти и дядо ти са големи легенди на българския футбол?
– В България конкретно е негативно, защото хората имат големи очаквания и след това за някакви дребни неща, дори да не се представиш на високо ниво просто, винаги те изкарват най-виновния на света. Но това е нормално. Има доста други легенди на други държави, на които синовете им играят футбол и са сравнявани. Трябва да свикнеш с това още от малък. Но в България да си Михайлов е много по-различно от това да бъдеш който и да е било друг вратар с друга фамилия. Всичко е много по-различно. В крайна сметка аз обожавам баща ми и дядо ми и се гордея с фамилията си. Няма значение какво хората коментират и мислят.
– А стои ли върху теб сянката на фамилия Михайлови?
– Аз в чужбина отдавна съм показал и доказал какъв вратар съм. Бил съм шампион, имам купа и суперкупа. Избиран съм за най-добър вратар в чужда държава, която има първенство на доста високо ниво. Играл съм в Турция, Италия, сега в Кипър. В чужбина моето име съм го изградил и хората ме познават и знаят. Така, че тази сянка всеки я възприема по различен начин. Аз от 18-годишен си изкарвам сам парите, градя своя собствена история. В България за някои може да съм под сянката на баща ми и дядо ми, но в чужбина почти никой не знае кой са във фамилията ми. Излизаш, играеш и ти казват дали ставаш или не ставаш.
– В България пречила ли ти е тази фамилия?
– Имало е много случаи и ситуации, в които хората са коментирали, че пазя заради баща ми. Но дойде моментът, в който излязох в чужбина и започнах да трупам опит и да печеля мачове и лични награди. Тогава това нещо отшумя. Но винаги ще има хора, които ще мислят по този начин. Аз не мога да променя тяхното мислене. Те просто не харесват фамилията.

– Да разбираме, че е било от голяма полза за теб, че излезе рано в чужбина…
– 100%. А и в България футболът, без да обиждам никого, има един абсолютен фаворит във всяко едно естество – Лудогорец, и два отбора, които се опитват да правят нещо, но още са далеч. И още един-два, които са близко до средно ниво. Разликата между българските стандарти за футбол и тези в Европа е огромна. Хиляди пъти сме коментирали, че от там идва проблемът и с националния отбор. Виждате колко много момчета от националния търсят отбори, остават без отбори. Много от тях не знаят къде ще играят. Някои от тях, и то много добри футболисти, остават без отбори по 6 месеца. Много малко играят редовно по клубовете си. Утвърдените са още по-малко – примерно Ивелин Попов. Всички останали се борят за място под слънцето. Футболът е доста по-труден от преди 10 години. Големите отбори са си големи. Парите са там, има 2-3 много силни първенства, в които ние нямаме футболисти. От там идва и големият проблем. Който каквото да говори – всички знаем каква е истината, от къде идва проблемът и всеки ще ви каже едно и също.
– Ти беше в националния с Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров… След тях вече нямаме големи играчи в големи първенства. Защо?
– Никой не може да си го обясни. За тях тримата, които са огромни професионалисти и футболисти, може да се говори само и единствено с уважение. А в България и това не се прави. Бербатов, Стилиян и Мартин са огромни футболисти, играли в огромни отбори. единият беше и капитан на отбор в Англия. Няма какво да ги коментираме. За по-старото поколение няма дори смисъл да говорим. А сега виждаш – нито един в Премиер лийг, нито един в Примера, нито един в Бундеслигата. Имахме трима в Серия „А“, сега остана само един – Гълъбинов. Значи има нещо, което не е както трябва. Със сигурност има нещо в манталитета, в професионализма, в мениджърите. Знаеш за какво става дума в Сърбия, Хърватия. Къде играят тези играчи, за какви пари ги продават и къде. Примерно Динамо (Загреб) продава играчи за по 30-40 милиона евро. Защо български клуб не може да го направи това? Това са съвкупност от неща, които не могат да се променят туко така. Очакванията на българите, на футболистите у нас са много големи и в много степени нереални. Всички искаме да играем в Реал (Мадрид) и Челси, но просто не може да се случи.

– Борислав Михайлов е вече дълги години шеф на футбола у нас. Говорите ли си по тези теми?
– Говорим за чужбина, за мачове. Коментираме вратари, грешки. Но за българския футбол няма какво да му кажа и не е моя работа. Той е професионалист. Вече 12 години е на този пост и знае какво да прави. Аз не мога да се бъркам. Коментираме неща, които са свързани с мен, в международния футбол, вратари.
– Дава ли ти съвети?
– Рядко, но ми дава. Най-вече след мачове на националния отбор, защото ги гледа на живо. Тогава след мач се коментират дадени ситуации, позициониране. Но все пак аз съм на 30 години, имам си свой стил на игра, от 12 години съм чужбина. Имам си треньор на вратарите, с който след това коментираме, правим разбор, гледаме видео. С баща ми коментираме по-дребни детайли.
– Има ли оферта в кариерата ти, която съжаляваш, че не си приел?
– Преди няколко дни коментирахме с близки точно това. Като върнем времето назад 10 години, всички неща които съм отказвал или правил, оферти от Англия, предложения на масата. Имало е случаи, в които офертата е на масата и трябва да замина на следващия ден на медицински прегледи в Англия, а те вечерта падат с 0:5 и сменят цялото ръководство… Какви ли неща не са се случвали. Но ако трябва да съжалявам за нещо, това се случи след първата ми година в Твенте. Пристигна оферта от Манчестър Сити. Лъчо Танев действаше, спортният директор на „гражданите“ беше негов познат. В крайна сметка не отидох там. Не мога да кажа, че съжалявам е точната дума. Нямаше да съм първи вратар, защото в този момент беше Джо Харт. Но аз в Твенте точно бях започнал да пазя редовно, чувствах се много добре и не ми се изкаше да отида някъде, където ще бъда втори вратар. От финансова гледна точка имах доста добър договор, никога не е било въпрос на пари. Ако върна времето назад, може би бих се замислил малко повече дали да приема офертата.

– Тогава бяха ли вече „шейховете“ собственици на Манчестър Сити?
– Година по-късно дойдоха. Но когато изпратиха офертата, в клуба бяха играчи като Робиньо и т.н. Имаха пак много добри футболисти и възможности. Манчестър Сити е Манчестър Сити. Но така е трябвало и така е станало. Не може да съжаляваш 5 години по-късно за нещо, което не е станало.
– Ще те прехвърля на друга тема, извън футбола. Старата любов хваща ли ръжда?
– Знаеш, че аз нямам теми, които не обичам да коментирам или са табу. Просто от доста дълго време съм спрял да коментирам личния ми живот. Като малък правех тази грешка – всичко се коментираше, всичко беше на показ. Безсмислени статии в медиите и т.н. Единственото, което мога да кажа е, че съм щастлив, много щастлив. Щом така е станало, значи така е трябвало. За мен в този живот всичко е съдба. И да бягаш и да се криеш, нещо, което трябва да те намери, ще те намери. Така че, да – мога да кажа, че старата любов ръжда не хваща. Към ден-днешен в хубавия смисъл. Най-важното е хората да се обичат, независимо какво е станало през времето, през какви ситуации са преминали. Най-важно е в края на деня, когато седнеш изморен и изтощен, да се чувстваш щастлив.

– Преди наистина личният ти живот беше на показ. Един от най-големите скандали беше, когато с Валери Божинов си говорехте чрез медиите. Как успяхте да си оправите отношенията?
– Първото, което е, че ние бяхме деца тогава. Второ – аз Валери го познавам от 15 години, много преди да се случат всички тези неща между нас в личен аспект. Винаги сме били приятели, винаги сме се уважавали, винаги сме имали добри чувства един към друг. Факт е, че в периоди от време сме имали обострени отношения, може би сме мислили по детски. Накрая много елементарно в един разговор за 15 минути всичко се изясни. Защото ние преди всичко сме джентълмени и пичове. В един разговор за 15 минути си казахме нещата едно към едно в очите и към ден днешен с Валери Божинов сме в прекрасни отношения. Всички неща бяха свалени на масата и се изясниха. Мисля, че това е и правилният начин да се случват нещата.
– Разочароваха ли те всъщност много твои приятели или познати?
– Естествено. Аз съм минал през много хубави и много лоши периоди. Единствено хората, които са най-близко до мен, са знаели през какво преминавам. В един даден момент, когато си по-уязвим и допуснеш повече хора до себе си, разбираш, че доста от тях злоупотребяват. Знаеш – интригата в България е на мода. Всеки коментира неща, които не знае и не са му работа. Аз отдавна съм спрял да се обяснявам и да съдя някого. Ако някой каже нещо, казвам „Да, добре. Дай доказателства, дай да видим…“. Сядаме, разбираме се и така. В България обаче всеки подхвърля някакви неща, никой не говори с конкретика, всеки се крие зад сянката си. А аз съм много точен и директен човек, мога да погленда всеки в очите, с всеки мога да се разбера за 5 минути. Нито съм скандален, нито съм агресивен. Аз съм уважителен, интелигентен човек, живял съм много години в чужбина и бързо разкривам хората. Въпреки, че много си мислят, че гледам така отгоре-отгоре. Много здраво съм стъпил на земята. И наистина много хора ме разочароваха през годините.

– Спомняш ли си първите пари, които изкара от футбол?
– Бях на Балканиада с националния отбор до 16 години в Турция. Имахме дневни пари, които за целия лагер бяха около 200 евро. И аз отидох и си купих анцуг и маратонки на „Найк“. Може би бях на 14 или 15 години.
– Кога разбра, че можеш да станеш футболист и да си изкарваш прехраната с това?
– В Левски, може би. Имах добри треньори като Игор Кулиш, Валентин Захариев.. Всички казваха, че имам голям талант и трябва да работя много. Нормално, все пак и баща ми и дядо ми са били вратари. Лаф оттогава е, че аз пианист няма да стана. Имам в кръвта си вратарството. Но в България и в София на моята възраст тогава имаше много изкушения. Бях на 16-17 години, пубертетът ме тресе… Но Господ си знае работата. В случая съдбата. Като много малък, преди да навърша 18 години… Помня, че една седмица преди рождения ми ден подписах с Ливърпул и помолих Рафаел Бенитес да ме пусне да се прибера в България за нещата си. Тогава ми се падаше и рождения ден. Той ми каза: „Ок, прибери се на 30 юни“. И се прибрах тогава, после заминахме на подготовка в Швейцария. Съдбата си знае работата. Ако бях останал в Левскиу много неща можеха да се случат, можеха и да не се случат. Така е трябвало. Ако е писано някой ден да се върна, ще се върна. Аз не мога да знам. На никого не съм сърдит или обиден в Левски за това какво е било изпращането или какво не е било. Много по-големи играчи с много по-голяма история в клуба не са били изпращани подбаващо, така че аз не мога да се сърдя.

– Навремето много хора говореха, че всичко на теб ти е осигурено, идваше с Ферари на лагери на националния отбор, а беше доста млад… Парите развалят ли хората?
– Със сигурност – да. При мен парите дойдоха доста рано. Хубави европейски пари, които за България си бяха доста. Нормално за едно дете на 17, 18, 19 години, да правя доста грешки. Признавал съм много пъти, че това цялото афиширане нищо добро не ми е донесло. В чужбина е нормално да караш хубава кола, но в България не е. Но наистина на моменти съм прекалявал и няма как да не призная. Дали ще е с коли, жени, почивки – факт беше, че прекалих с показността. Вече във времето и последните години тези неща въобще не се коментират. Гледам да акцентирам върху футбола, с бизнесите ми има хора, които се занимават с тях. Гледам да се развивам и в тази насока, защото все пак в края на месеца правя 30 години и трябва да мисля и за бъдещето. Факт е и си прав, че като малък съм правил неща, които са доста екстравагантни за българските стандарти.
– Може би и чужбина ти е помогнала да осъзнаеш, че трябва да се промениш…
– Първите две години в Холандия бяха времето, което ми дойде като отрезвяване. Излизаш от Левски – хубав отбор, преодоляхме групите на Лига Европа, големи премии, пари.. Изведнъж се сблъскваш с реалността и си господин Никой. И започваш да си създаваш име. Тези първи две години в Холандия минах през какво ли не. Имах по три тренировки на ден, а след тях не можех да натисна с ръка дори кранчето на душа. Трябваше да го натискам с глава, не можех да си вдигна раменете от умора. Това са неща, които само аз си знам. Живеех в едно село сред крави и овце, а къщата беше 5 на 5 метра. Не винаги Ники Михайлов е живял в някакъв лукс и е карал Ферари и Ламборгини. Живеех в къща 5 на 5 и карах Голф 4. Като всеки нормален човек. Но това го знаят моите най-близки. Ако гледаш облицовката – нормално ще си кажеш нещата, които си видял и които медиите са изкарали. А и медиите в България невинаги сте добронамерени. Аз не се различавам от всеки друг нормален човек, просто съм спортист, моята професия е популярна и хората ме познават. Никога не съм се приемал за голяма звезда и съм си говорил свободно с хората, показвам уважение. Това е обаче към хора, които ме уважават. Тези, които не ме уважават, знаят, че показвам, каквото чувствам. Не съм от лицемерните, нито от тези, които примерно няма да вдигнат телефона. Каквото имам, аз си го казвам директно в очите.

– Прав си, че често се търси скандала в медиите и повече пикантни неща, но знаеш, че това е навсякъде. Примерно в Англия е доста по-задълбочено изкарването на „жълтите“ новини…
– Това са нещата, които продават в цял свят и аз не мога да се сърдя на никого. В Англия дори е много по-зле наистина. Но аз съм свикнал с тези неща, хората така си изкарват прехраната. Аз не мога да се сърдя на някого, че ме е снимал някъде примерно. Това е работата на този човек и аз го приемам.
– Пречила ли ти е популярността или по-скоро отваря врати?
– Не. В някои определени моменти по-скоро отваря врати. Тъй като съм популярно лице и хората ти имат доверие и хората знаят, че си там и няма къде да избягаш. Имат ти малко по-голямо доверие. Имаш повече контакти, връзки. По-скоро наистина отваря врати, но всичко зависи от ситуацията.
– Кога осъзна, че баща ти и дядо ти са толкова големи имена и толкова популярни?
– Когато пристигнах в Левски. Когато медиите започнаха да ми обръщат внимание. Изигравах няколко добри или лоши мача и виждах как започваха сравненията, виждах какво са постигнали баща ми и дядо ми с екипа на Левски. Тогава бяха първите моменти, в които се сблъсках с това. Виждях кой кой е и за какво иде реч. Докато не се сблъскаш, няма как да разбереш. Преди това бяха само снимки и картинки, видеа.

– Като си бил по-малък баща ти разказвал ли ти е своята футболна история, къде е бил, кой е всъщност?
– Аз като цяло не бях толкова малък, когато той още играеше. Дори имам някакви спомени от Световното в САЩ. После помня, когато беше в Рединг. Знам и за Мюлюз. Аз съм бил осъзнат и съм знаел къде играе и кой е. За съжаление най-големите негови успехи са с националния отбор само. Откъм клубно ниво смятам, че с неговите качества е можел да играе в много по-голям отбор и на много по-високо ниво. Но тогава други са били времената, труден пропускателен режим… Баща ми е огромен вратар за времето си, легенда на българския футбол. Както като спортист, така и като ръководител. Аз много обичам фразата: Когато фактите говорят, и боговете мълчат. Но има хора и хора, а всеки има мнение. Не тая никаква злоба към някой, гледам да го няма това нещо. А в България злобата идва малко в повече. Но тези чувства в мен с годините почти съм ги избил. Гледам изцяло да премахна негативизъм, злоба.

– Ти си от първия брак на Боби Михайлов, бил си малък при сватбата му с Мария Петрова. Как прие тогава ситуацията, защото знаем, че в много случаи децата трудно приемат тези неща?
– Бил съм на 7-8 години. Бяхме в Англия. Помня ситуацията. Помня кога се запознахме с Мария Петрова – уникална жена, много интелигентна. Много добре се приехме. Много хора и тогава, и в днешно време се разделят, женят се отново. Аз съм го приел нормално като всяко едно дете в днешно време. Сестра ми от втория брак – Елинор, я обичам страшно много, уважаваме се. Никога не съм имал някакви драми заради случилото се. В случая Мария Петрова си свърши перфектно работата. Дядо ми и баба ми, Бог да я прости, помагаха много. Всичко мина повече от перфектно. Сигурно е бил труден период за баща ми това цялото нещо, но сме преминали през това.
– Замисляш ли се вече и ти за семеен живот?
– Да, аз от доста време съм казал, че съм готов. Не е нещо, което да е дневен ред и да трябва да се случи сега, веднага. Когато се случи, ще се случи. Аз съм готов, осъзнат съм, знам как да се грижа за хора, както го правя и в момента. Готов съм и когато му дойде времето, ще се случи.
Източник blitz.bgЛюбимец на Сектор Б съсипа „сините“: В Левски има чужденци, които не трябва да припарват на километри от „Герена“Бившият защитник на Левски и националния отбор Илиан Стоянов коментира представянето на „сините“ пре…Jun 6 2018bgsport.net

Коментари