Продължаваме с втората част на разговора с триото Христо Янев, Владимир Манчев и Ивайло Петров. Преди това нещата бяха насочени изцяло към темата ЦСКА, сега посоката на диалога се променя малко – за мечтите, нещата, които искат да постигнат в живота и футбола, за треньорската професия и още любопитни теми.Те донесоха един от най-значимите успехи на ЦСКА, но след това месомелачката ги изхвърли! За „Тримата мускетари“ обаче все още отборът е само единНякои ги нарекоха новатори, а други – Тримата мускетари. Те са приятели, което е най-важното, и дейс…Jul 28 2017bgsport.net
Христо Янев: Всичко е чудесно, но в последните 3 години се сблъсквам с нещата и виждам, че е много трудно да пробиеш, на който и да е фронт. Освен опит и практика, ти трябва и късмет.
Директно ви казвам – няма формула за успеха. Опитваме се да правим неща, които мислим, че са правилни. Още като действащи футболисти разбрахме кои са нещата, които ни мотивират и демотивират, и сега се опитваме да прилагаме тези прийоми и в работата ни. Няма правилен начин, няма единствен начин, нито начин, който да ти дава сигурност. Трябва постоянно да си концентриран, да импровизираш, да се съобразяваш и да се нагаждаш спрямо ситуацията.
Ивайло Петров: След като приключих кариерата си, отидох да помагам за вратарите в Чавдар Бяла Слатина. В същото време Светльо Петров беше спортен директор в Добруджа и ме покани в Добрич. Паралелно с това ми се обади и Ицо Янев. Аз предпочетох да работя с Христо, тъй като го познавам, отколкото да отида в Добруджа при човек, който не познавам. И така се озовахме в Миньор Перник – сериозни амбиции. След това дойде и най-красивото – поканата от Гриша Ганчев, когато отборът беше във „В“ група. Бизнесът с приятели не е хубаво нещо, имам много примери в живота. Но в спорта е различно – трябва да сте приятели. Различно е от бизнеса.
Янев: В последната година в кариерата ми като играч, видях неща, които ме мотивираха – отношението на треньор с футболисти и клуб. Исках да променя нещата, имах мисли и идеи в главата си, исках да ги приложа. Трудни и сложни на моменти неща, но не ни пречеше да опитаме.
Петров: Аз съм много самокритичен. Който не си прави равностметка, не държи на себе си. Не иска да израства. Това важи за всеки един спортист. Аз и пред приятели се тюхкам яко след някой мач – трябваше да направя това, можех да реагирам така… Помня Илия Вълов като дойде в Черно море. Той тогава каза: „От мен няма да чуеш браво, страхотен мач и т.н. От мен ще чуеш само упреци и критика”. И си викам: „Абе, тоя човек защо ми говори така?!” Ако е някой спортист с по-лабилна психика, можеш да го смачкаш.
Но това ми помогна, това ме изгради. Малко са тези, които ще ти кажат истината в очите, ще ти посочат грешките и ще те критикуват. Трябва да се правят равностметки. И сега като треньор рядко казвам хубави неща, гледам да им посочвам грешките. За да се учат. Иначе от Вълов чувах доста критика, но и хубави неща, разбира се. И той е човек, знае какво и как да направи. Психологически подход.
Янев: Първите впечатления в съзнателната ми кариера са тези, че успях да разбера кое е правилно и кое не. Беше 2000 година при Енрико Катуци, Бог да го прости. Човешкият му подход към цялата група. Това ми се запамети в съзнанието. След това, през 2006-та, животът ме сблъска с Ивон Поликен във Франция. Тогава разбрах, че ако подходът ти е различен към цялата група, нещата се получават.
В този момент реших, че ми се прави нещо, свързано с футбола – треньорство. Най-трудното е да излезеш на терена и да не участваш в тренировката. Включваш се рядко, знаеш, че още можеш да правиш голяма част от упражненията и да поемаш натоварванията, но вече си казал стоп. Докато бях футболист, мислех, че е много лесно. Играл съм в отбори, където има поне 20 равностойни футболисти. Затваряш си очите и избираш 11, примерно. Но се оказва, че е обратното.
Владимир Манчев: За разлика от Ицо, аз не се бях замислял. Играеше ми се още, не исках да спирам. Към края на кариерата си имах доста контузии, които отдавам на малшанс и лош късмет. Тогава се замислих за бъдещето и какво бих искал да правя. Реших да пробвам с треньорството, но още не бях много сигурен. В момента, в който започнах, вече реших, че само това искам да правя.
Петров: Докато си футболист е различно от това, когато си треньор. Ти си като баща на играчите, докато преди това, когато играеш все още професионално, сам отговаряш за себе си – какъв режим да спазваш, как да тренираш, как да се държиш в обществото. При треньорството отговорността е много по-голяма, трябва да се съобразяваш с още куп неща. След мач, когато един футболист се прибира в къщи, ти го мислиш – как е шофирал, дали е стигнал, всичко дали е наред. Ти си като родител. Преживяваме доста нещата с Янев и Манчев, емоцията е различна.
Янев: Трябва да се съобразяваш с много неща – как някой подхожда към натоварванията, какво предстои от даден мач, как определена група футболисти взаимодействат в дадена ситуация, кой е в добра форма и т.н. Треньорът трябва да ги отчете тези неща. Разни хора коментират, изразяват мнения, но те не са там, не са с групата, не знаят какво се случва, кой е готов да направи това, което иска треньорът. Психология. Усвояването на работата е различно от това като треньор, който работи с 25 футболиста, с 10 човека в ръководството и още 20 000 фенове, примерно. Много по-сложно е от това да гледаш 90 минути от трибуните и да можеш да придобиеш представа за любимия си отбор.
Манчев: Много сложно го обясняваш. Един харесва Самсунг, друг Айфон, който нищо не струва, примерно. Ето ти две мнения и съответно два различни състава. Един харесва Ауди, а друг Мерцедес, едни си падат по слаби жени, други – по дебели, едни по такива с малки гърди, а други с големи… И петима треньора да сме, ще имаме пет различни състава.
Янев: Хората мислят, че един взима решенията. Ние сме екип, няма еднолично решение. Въпрос на комуникация, детайли в тренировката и тогава екипът стига до основното решение. Сработихме се много, мислим по един и същ начин. Играли сме заедно в ЦСКА, в националния отбор. Това ни дава възможност да работим без граници и задръжки, познаваме се добре, знаем кой какво мисли. Това е доверие! Важното е да работим всеотдайно и да знаем, че срещу себе си имаш човек във всеки един смисъл на думата.
Манчев: Понякога стигаме трудно до консенсус, имаме спорове, но това е нормално. Важното е да имаме допирни точки. Анализът на мач ни отнема понякога часове, друг път дни – връщаш лентата в съзнанието си, гледаш видеозаписа и кадрите. Не всичко се вижда на момента. Като цяло бързо стигаме до визията, а след това наблягаме и на детайлите – гледаме пак мача, говорим с играчите.
Петров: Винаги сме решавали на 80-90 процента какъв да е титулярният състав. Аз също съм взимал участие в това кой да играе и кой да не играе, както и те са изразявали мнение кой да бъде вратар в даден мач.
Янев: По същия начин процедираме и за новите футболисти – какви ни трябват, на кои постове, какво ще изискваме от тях. И най-вече дали е нашият човек и дали е по възможностите на клуба.
Манчев: Всеки има различна представа за отделен футболист, понякога това налага да се търси и отделна информация.
Янев: Треньорската професия е трудна, особено у нас – като натиск я оценявам с 10, трудност – 10, а като признателност – минус 3. До момента намирам в моята треньорска работа много положителни неща и емоции, дава ми увереност, че можем да си вършим работата.
Манчев: Много хора твърдят, че ако имат тези и тези футболисти, ще станат шампиони. По тази логика, всеки на мястото на Димитър Пенев щеше да стане четвърти в света, нали? Несериозни са подобни твърдения. Треньор и играчи успяват заедно. Като цяло сме негативен народ, много сме напрегнати.
Атмосферата на мачовете е почти винаги тягостна у нас, всичко е на живот и смърт, но на терена качеството е толкова ниско, че е несериозно да се приемат така нещата.
Българи сме и не можем да избягаме от това. Но ние сме били навън, видяли сме доста и трябва да приложим тези знания тук, да променим статуквото. Имаме черти, които ни дърпат надолу. Ако не бяхме с този манталитет, държавата нямаше да е на това дередже. Не отстъпваме като хора и талант на тези на Запад. Аз винаги съм бил с европейско мислене (смее се).
Янев: В първите 10 дни като излязох зад граница и видях, че всичко, което съм правил, е било грешно. Абсолютно всичко! Или ако не е грешно, то много далеч от истината. Ако бях имал късмета да изляза малко по-рано в чужбина и да се докосна до начина на мислене и поведение, щях да видя всички мои слабости, да ги променя и най-важното – да знам как.
Във Франция ме накараха да гледам по по-различен начин първо на живота, а след това и на работата ми на терена. Там мислиш само за футбол. Хората са директни, прями, точни, знаят какво, как и кога да го кажат, за да те жегнат и да те мобилизират, с вътрешна мотивация да извлечеш от себе си.
Петров: За малките мачове настройката е по-трудна и там е ролята на треньорите. Големите отбори излизат по различен начин. Когато излезеш срещу Левски е различно, но срещу по-малките… Стойчо Младенов ни настройваше и говореше по цяла седмица за предстоящия мач с Беласица, примерно. Знаеше важността на един такъв двубой. За дербитата това не е нужно – знаеш, че трябва да излезеш и да го спечелиш, както и всеки друг мач, разбира се, но има разлика и тя не е малка. Важен е подходът, който е различен за всеки противник. Но трябва да знаеш и по какъв начин да го направиш.
Манчев: Който е излязъл в чужбина, ще каже едно и също. Аз съм си бил винаги с европейски манталитет! (смее се). Не, промени ми се виждането за футбола.
Тук си мислех, че съм голямата работа. Там видях, че това не е така. Трябвяше бързо да се събера, както се казва, за да бъда на ниво. Доста други допускат тази грешка – изпъкват на нашето ниво и мислят, че така ще остане и в чужбина. Твърде малко време имаш, ако въобще имаш. На мен ми дадоха тази възможност – месец, месец и половина да свикна. Трябва по-най-бързия начин да влезеш в културата, да се впишеш в манталитета им. Това е много важно, да видят, че човекът, когото привличат, се интегрира в клуба и страната. Или се вписваш, или те изхвърлят.
Хората там не гледат с каква кола идваш на тренировка, как си облечен. Гледат как се държиш, как тренираш, какъв е подходът ти. Имах удоволствието да играя с доста добри футболисти, и за тях това важеше.
Петров: Винаги, където съм играл преди, съм твърдял, че вратарят трябва да е от държавата, от която е отборът. Говорим за ЦСКА, не за Милан, Реал Мадрид, Ювентус – там могат да играят със затворени очи, може да им пази и вратар от Конго, примерно. В България е различно – манталитетът на българските защитници е различен. Да го кажа така – малко по-обидчиви са. Когато се направи грешка от вратаря, те винаги го обвиняват, измиват си ръцете с него. И си представете за какво става дума, когато вратарят е чужденец. Различно е. Имало е доста моменти, в които и аз съм се карал със съотборниците. Но така се изгражда един отбор. В спора се ражда истината.
Янев: Имал съм честта да играя с много добри футболисти – Любо Пенев, Йордан Лечков, Методи Деянов… Владо Манчев също беше много добър. Коце Видолов, Тошко Янчев, Краси Чомаков – това бяха топ футболисти. Ще пропусна може би някой… На Запад видях Лоран Батлес, Морейра, Оливие Жиру, Фегули – големи футболисти, национални състезатели. Като чисто футболни качества не отстъпваме на тях по нищо.
Не съм виждал толкова технични играчи като Деянов и Видолов, нападатели като Любо Пенев и Бербатов.
Но влагането в тренировките, отношението – това ги прави големи и ги различава, а това е нещото, което на мен ми направи най-голямо впечатление и искам да променя в работата и мисленето на българските футболисти.
Манчев: Ти ги изреди в България… В чужбина – Ерик Абидал, Диего Коста в Селта… Но тези тук, Деянов, Любо, Стилиян и Мартин, не са в никакъв случай по-лоши.
Петров: Докато бях футболист, имаше уникален колектив в съблекалнята – Флорентин Петре, Еуген Трика, Велизар Димитров, Емил Гъргоров – Бадема, Валентин Илиев, Тиаго Силва… Винаги е имало бъзици, постоянно. Това прави един колектив добър и сплотен.
Сещам се за един случай – когато стана скандал с Вальо Илиев и португалеца Жозе Фуртадо (б.а. – през май 2007 година). В Панчарево се сбиха. Разтърваха ги на терена. И отиваме да се къпем. Тогава двама-трима чужденци, не помня кои точно, заедно с румънеца Трика, стоят отвън на стълбите пред съблекалнята и не влизат. А ние вече сме в съблекалнята. Излизам аз и ги гледам. Казвам им: „Айде, влизайте да се къпете”. А Трика ми отвръща: „А не, там става нещо страшно, бой страшен, по-добре да изчакаме”. А нямаше такова нещо, но чужденците бяха уплашени. Бурята отмина за 2-3 минути, бързо се оправиха нещата.
Аз съм за такова нещо, да има спречквания, да има хъс. Това означава, че има заряд в тези хора. А не да ми стоят като мишленца и да си карат леко. Трябва да има мъжкари. Понякога е отрезвяващо – да има караници и спречквания по време на тренировки. Има го и при големите отбори, но това калява.
Скоро имахме такъв пример в Нефтохимик. Цяла година тихо и кротко. И на една тренировка стана проблем, без да споменавам имена, и действията се развиха бързо – караници, на висок тон, скочиха си дори на бой, до който не се стигна. Аз бях на терена, най-близо, а от другата страна – Ицо. И аз се молех той само да не се намеси, за да видим докъде ще я докарат. Той не реагира и след това му казвам: „Добре, че не се намеси”, а той отвърна: „Искаше ми се един път да има нещо такова, да се види характерът им”. Разбира се, нямаше да допуснем някакви крайности, но не можеш да стоиш свит в ъгъла.
Янев: Аз такъв футболист като начин на влагане, на отношение, като Стилиян Петров не съм виждал. Никъде!
И ето пример – играл съм с Тити Камара (б.а. – бивш национал на Гвинея (1992-2004), а кариерата му преминава през някои от големите отбори – Сент Етиен, Ланс, Олимпик Марсилия, Ливърпул, Уест Хем), невероятен талант. Но като манталитет и начин на трениране, по-скоро се доближаваше до нас.
Това прави голямата разлика в нещата. Всичко е ред, дисциплина и организация. По това се различаваме коренно. Това разграничава големите отбори от посредствените.
Манчев: Треньорът може да направи най-добрата тактика, да има най-добрите идеи, но по време на един мач нещата в някакъв момент се объркват. И тогава влиянието ти е по-малко. Играчите са концентрирани, публиката вика, не те чуват, има такива моменти. Затова е много важно на терена да има поне един, който на 100 процента помни и знае какви са изискванията. Ситуацията се мени, гонят играч, вкарват ти гол, отборът се отпуска, някой го контузват. Ти имаш едни 15 минути на полувремето, в останалото време футболистите са сами. Поне един такъв играч вътре да имаш – много е важно.
Янев: В националния имахме Стилиян Петров. Той не те оставяше и за секунда да се отпуснеш. Няма значение кой си, как се казваш. Ще те накара веднага да се стегнеш и да започнеш да играеш. Аз не съм чул Мето Деянов или Стилиян да повишат тон. Но ако те видят, че не си на ниво, ще ти дадат да разбереш. И то с тон, който не търпи възражение. Как бих казал нещо на Любо Пенев на терена? Или на Мето Деянов? На Тошко Янчев. Влизат и в конфронтации, когато трябва, за да се стигне до победата, до целта.
Манчев: Има и такива като Артуро Видал сега в Чили, начините са различни да стигнеш до съотборниците, да им въздействаш, да си лидер и да те следват.
Янев: За мен лидер е този, който показва със собствените си действия това, което иска да се види от целия отбор.
Петров: Аз съм му казвал на Любо Пенев в очите – за мен е номер 1. Да, мразел съм го, псувал съм го, но съм такъв. Големият ми порок е, че устата ми е голяма. Няма как да чуеш от мен това, което искаш да чуеш, а не това, което аз мисля и искам да кажа. Любо Пенев за първи път въведе ледените басейни. Бяхме изумени. Мисля, че бяхме в ”Царско село”, там тренирахме. И по едно време се чудя какво става. Викам си: „Алооо, какво е това нещо, бе?” Не стига че водата е ледена, ами и в нея още много лед сложен, с кофи го носеха постоянно.
Целият отбор учуден. Любо си влезе съвсем спокойно и даде пример. И никой не иска да влезе в басейна, но Пенев е голям респект, класа, няма как да не го направиш. Само скръцна със зъби и по погледа му разбираш, че това трябва да стане, т.е. да влезеш в басейна. Обаче това ни промени и разбрахме, че е жестока работа – 5 минути си вътре в ледена вода, след това 2 минути на топла вода под душа. Изчакваш 5 минути и пак влизаш. След това все едно краката са ти чисто нови. Този метод вече се прилага навсякъде, ние го правехме и в ЦСКА. Любо можеше да въведе още доста неща, но просто не му се даде възможност, а от това губи футболът ни.
Янев: Вътре на терена знаеш кои са ти силните страни, а и знаеш тези на хората около теб. Във всеки един момент имаш, примерно Манчев или Бербатов, които могат да вкарат гол без ситуация. Велизар ще измисли нещо от нищото. Аз знам, че топката ще дойде до мен и ще направя нещо, знам къде ми е силата. Отвън обаче си предал нещо и всичко е в ръцете на хората на терена. Те взимат отделните решения в ситуациите. Можеш да ги разместиш, да промениш малко, но като цяло основната роля е тяхната.
Манчев: Когато си млад и неопитен, правиш нещата често по интуиция. Важно е някой да ти даде идея как да си по-успешен в мача. Като имаш опит, знаеш вече. И аз като по-млад – блъскам си главата цял мач, опитвам някой да го лъжа един на един, гоня някого цял мач…
Петров: Връщам се малко назад – в периода ми в Черно море, където старши треньор беше Илиан Илиев, а треньор на вратарите Илия Вълов. Малко по-късно Миодраг Йешич взе Вълов в ЦСКА. С бате Илия си поддържахме връзка и той каза, че ще продължава да ме следи и ако продължавам да играя добре и прецени, че вече имам нужните качества за ЦСКА, ще ме вземе.
Това почти никой не го знае – Левски остана без вратар за евротурнирите. Трябваше да играе с Оксер (б.а. – на 15 септември 2005 година „сините” губят първата среща от първия кръг в турнира за Купата на УЕФА на „Абе Дешан” с 1:2), а Георги Петков беше контузен или наказан. И тогава пази Николай Михайлов. След една тренировка дойде Илиан Илиев и ми каза, че са говорили със Станимир Стоилов и той ме иска в Левски. Първата ми мисъл беше, че на „Герена“ няма да се върна. Аз знаех кой е истинският отбор на България и му го казах на Илиев. Тогава се се обади и Вълов, който ми каза, че е говорил с Йешич и двамата искат да дойда в ЦСКА. Това се случи малко, след като хванах двете дузпи срещу Левски с екипа на Черно море (б.а. – през есента на 2004-та във Варна Пифа отразява ударите на Даниел Боримиров и Димитър Иванков и то в рамките на 6 минути, а Черно море измъква 0:0). След този мач беше ясно, че ще дойда на „Армията”.
Феновете на ЦСКА ме приеха много добре. Не е важно откъде си тръгнал, а къде сърцето чувства своя дом, а моят беше на „Армията”. И аз го почувствах от първия ден, феновете го видяха. Хубавото беше, че първият ми мач беше пак срещу Левски за Суперкупата (3:0), когато хванах три дузпи. Имаше, разбира се, притеснение, че съм в ЦСКА – как ще се представя, как ще ме приемат, но това чувство бързо отмина. Не се смятам за специалист по спасяване на дузпи, не съм се учил от никого. Просто гледах много футбол и действията на вратарите, стараех се да запомня всичко и да го прилагам – нищо особено. Аз от дете съм фен на Интер и съм се възхищавал на всички вратари, преминали през Нерадзурите, начело с Дзенга.
Янев: Оптимизъм има, но всичко е заложено в работата с младите таланти в семействата и в школите. Възпитанието, културата. Колко добре му е внушено да побеждава, да забавлява хората, да използва потенциала си.
Манчев: Ако продължаваме да разсъждаваме и действаме както досега, не съм оптимист. Не съм заблуден. Виждам как се развиват останалите, и как ние. Или ние го правим бавно, или те избързват. С крачка-две назад сме. За да ги стигнем, трябва страшно много работа и координация. Работим на парче. Цялостна визия липсва. Трябва да се учим от другите и да взимаме опит.
Петров: Любо Пенев е същата работа – изключителен човек, психолог, треньор. За мен е огромен човек! Каквото и да кажа, ще е малко. Ето, сега отиде във Валенсия – там си го обичат и си го върнаха. Бил съм при него една година, той искаше да промени много неща и в ЦСКА, и в националния, но видя, че няма как да стане в България. Христо Янев се доближава на 90 процента до Пенев.
Той научи доста във Франция и иска тези неща да ги приложи у нас, но аз още в началото му казах, че това няма как да стане. Аз му казах, че Любо Пенев искаше да направи нещо, което можеше да просперира навсякъде другаде, но не и у нас. Ръководители и други фактори са основната пречка. Беше му даден голям картбланш, но видяха, че той може да постигне неща, които не са им в изгода и веднага го наредиха, така да се каже.
Янев: Можеш да искаш неща като стратегия и начин на игра, само ако имаш необходимото качество. В противен случай се съобразяваш, напасваш. Има млади и добри български треньори, имат визия и разбирания за играта. Но сме длъжни да се съобразяваме с качеството на футболистите, които имаме. Ако имаме всичко като класа и материал, тогава могат да изпъкнат нашите качества и визия.
Манчев: В България е трудно да наложиш стил или визия, които да се харесат на хората и да са съпоставими с това, което гледат всеки ден по телевизията. А те гледат много футбол от Испания, Италия, Англия… Виждат невероятна игра. Чудят се защо тук треньорите не могат да научат футболистите така, защото те не играят така тук… Всичко тръгва от 12-13-годишните, да са им създадени и наложени навиците. Когато това не е изградено, много трудно можеш да му вмениш идеите си. Как да играе с едно докосване, да е агресивен… С години се учат тези неща. Барселона играе така, защото от деца са учени така. Научени са в школата.
Да промениш навиците и манталитета на един изграден футболист, е страшно трудно.
Не говорим за един, а за почти целия брой играчи в един отбор. Не че не могат или не искат. Имат грешни навици. Вината носим всички.
Петров: Имало е много моменти, в които съм съжалявал, че съм станал футболист. Казвал съм си – майната му, писна ми, махам се, не искам. Много са лишенията. Нормално е да се случва такова нещо и не само на мен. То е така и при спортистите, с много приятели съм си говорил. Да, всеки иска да бъде професионален състезател, да има успехи, но понякога напрежението и умората идват в повечко. Лесно е да кажеш – отказвам се, след някоя тренировка, след която си пребит като куче. Но след 4-5 часа, когато отмине това, всичко е наред и продължаваш по пътя.
Има невероятни моменти в спортния живот, заради които си заслужава. За мачовете с Левски, дори и на сън да те бутнат, ставаш и го играеш. Както се казва – трябва да изядеш тревата и да биеш. Мачове с уникален заряд.
Но има и един друг момент – биеш Левски, но след това идва друг мач – срещу Беласица, Металург или нещо от сорта, и тогава идва подценяването. Мислиш си, че инерцията те води, набрал си скорост и тогава такъв двубой става – оле, майко, както се казва, т.е. още по-труден е.
Манчев: Големите треньори са го осъзнали това, то е като житейски цикъл – три-четири години са максимумът, който можеш да изстискаш от един отбор. Такъв пример е Жозе Моуриньо, който винаги си тръгва тогава. Единици са тези като Алекс Фъргюсън или Ги Ру, които се задържат много по-дълго. И те сменят пак на такъв период основите на отбора, защото има нужда от свежест.
Янев: Дали ми се работи в България? Разбира се, че ми се работи. Това поколение, което сме играли навън, нека опитаме да пренесем поне част от опита ни тук. Поне навиците да променим на младите футболисти. Да им дадеш шанс да отидат на следващото стъпало, навън.
Манчев: И на мен ми се работи у нас, естествено! Имаме самочувствието, че знаем, че имаме уменията. Искаме да ги предадем на играчите, в началото на кариерата сме, така че, далеч сме от мисълта, че знаем всичко. Но немалко сме научили и видяли вече.
Янев: До преди две години все още се въртяха имената на едни и същи треньори, когато се заговори за смяна някъде, но това се промени. Виждам, че все повече се залага на млади треньори, да покажат какво могат. И някои го правят. Отборите им показват нов облик. Имаше такъв затворен кръг, наистина. Но вече трябва да се дава шанс на нас, младите треньори. Искаме повече търпение. Надяваме се да го получим, за да имаме време и да опитаме да приложим това, което имаме като знания и опит.
Източник и колаж: sportnamasa.com
