Страхотна изповед на Христо Янев: За детството, отвличането от четирима непознати, мечтите и сълзите в ЦСКА

4003

Христо Янев е от онези футболисти, които все по-рядко играят по българските терени. Той притежаваше невероятен талант и хъс за победа, каквито вече не се срещат. Христо Янев е от онези треньори, които са нужни на българския футбол. Спечели купата на България с ЦСКА през 2016 година, а отборът беше във „В“ група. Преди това като футболист стана два пъти шампион с ЦСКА и два пъти шампион с Литекс. Игра с успех във френския Гренобъл. Беше част и от националния отбор. Най-важното е, че Христо Янев е страхотен и честен човек, който държи на думата си. Ето я неговата история – за първи път, в интервю пред БЛИЦ.Истински армеец! Христо Янев надъха „червените“: ЦСКА има сили – и да бие в Разград, и да стане шампионБившият треньор и футболист на ЦСКА Христо Янев смята, че отборът изобщо не е загубил шансове да ста…Nov 2 2017bgsport.net

-Христо, помниш ли първите си футболни обувки? Кой ти ги купи, или ти  бяха подарък?
-Естествено, че си ги спомням. Обикновено първите ми обувки ги купуваше баща ми – бяха полски, много добре си спомням. Почти винаги нямаше моя номер, все ми бяха големи. Налагаше се да слагам вътре памук, хартия и каквото се сетите. Но това не ми пречеше на точността в изпълненията (смее се).
-Беше ли злояд като малък, имаше ли проблеми с храненето?
-Имах проблеми с всичко, което не беше свързано с футбола – училище, храна, дисциплина, абсолютно всичко.
-Колко бели си правил като малък? Топката беше ли в чантата преди учебниците?
-Винаги топката беше навсякъде с мен, няма значение дали съм в училище, вкъщи или където и да било. Мисълта ми беше само към топката и към това, което исках да ми се получи на терена. Беля ми беше второто име (смее се). Спомням си, веднъж чаках майка ми в коридорите в училище, тя е учителка. Бутнах една витрина с картини, която падна върху мен. За мой голям късмет нямаше нищо, нямах и драскотина. Излязоха всички учители от стаите и какво да видят, аз излизам изпод витрината. Вече като по-голям избягах от училище, за да играем мач. Един от по-големите мои приятели ми счупи ръката. Ами сега?! Как да обясня на нашите, че не съм бил на училище, а съм играл футбол?

-Как реагираха на тези действия родителите ти?
-Когато видяха прекаленото голямо желание да играя футбол, нямаше накъде да мърдат и ме записаха във футболна група в училище. Записаха ме с 3-4 години по-големите от мен. Така започнах с набора на Тодор Янчев, родените 1976 година. Първият ми треньор беше Венко Паликарев. Баща ми и майка ми винаги са ме подкрепяли, но и двамата изключително много настояваха паралелно с голямата ми любов към футбола да уча. Може би това е едно от нещата, за които съжалявам, че не ги послушах по навреме. И можех да се развия по друг начин.
-От баща ти ли, който също е бил футболист, наследи интереса към играта, или можеше да станеш и друго, а не футболист?
-Не си представях да бъда друго, навсякъде съм бил с него по стадионите. Преди неговите мачове ритах на терена, на полувремето – също излизах да ритам топката. Докато се оправяше за мачовете, тичах от едната врата до другата.
-Майка ти какво казваше за това, че искаш да станеш футболист?
-Може би искаше да ме предпази или да ми покаже, че не трябва да пренебрегвам учението си. И винаги е държала да бъда перфектен в нещата, които имам да свърша в училище. След осми клас трябваше да кандидатстваме с приемен изпит. Аз бях приет в паралелка в механотехникума с електрокомуникация и френски език. Имаше 300 кандидати, а аз бях един от 30-те приети. В същото време обаче дойде предложение от Берое да отида в спортното училище в Стара Загора. Естествено избрах да премина във футболния отбор. Тук е истината да кажа, че майка ми беше разочарована. От една страна напусках родния ми град Казанлък. И от друга страна, бях едва осми клас, напусках дома ни толкова малък. Може би точно този момент в развитието ми като човек ми показа всичко останало и ме подготви за живота. Още тогава станах самостоятелен.
-Как те посрещнаха в Стара Загора?
-Тогава спях в пансиона към спортното училище. Това обаче продължи 3-4 месеца, защото и до ден днешен не обичам да си лягам късно и не обичам шумните купони, както и не обичам някой друг да ми прави програмата. Имам си час за лягане, час за ставане и не можех да понеса, че в стаята ми влизат по всяко време борци, джудисти, плувкини и т.н. Това ме тормозеше адски много и се преместих на квартира. В спортното изградих и много приятелства, едно от тях е с Делчо Делев, който беше шеф на женския баскетболен Берое. Той е човекът, който буквално ме е защитавал от всички издевателства, които можеше да се случат върху дете с крехка физика и голяма уста.
-Как започна стъпките си в Берое (Стара Загора)?
-Румен Брънеков ме пое, той настоя за привличането ми в отбора и се грижеше за мен. Държеше на реда и дисциплината и ми е останало до ден днешен. Изключително съм благодарен за всичко, което е направил за мен. Но започнаха трудностите. Първо – бях по-слаб физически, второ – всички останали ме превъзхождаха в абсолютно всичко. Беше ми трудно, защото бях далече от родителите ми и семейството ми, бях в по-голям град от този, в който съм свикнал да бъда. Благодарение обаче на неговата подкрепа и доверие успях да извлека най-доброто от себе си.

-Искаше ли ти се в един момент да са прибереш в Казанлък?
-Един ден имахме мач преди мъжкия тим на Берое. След това останах да гледам мъжете. Берое играеше срещу Локомотив (Пловдив) и завършиха 2:2. Стадионът беше пълен и ако дотогава обичах футбола и имах големи амбиции, то след този момент бях влюбен и исках да играя пред пълен стадион.
-Каква беше мечтата ти като малък, успя ли да я постигнеш?
-Мечтата ми беше да играя футбол, да играя пред пълни стадиони и да бъда победител. И успях да я постигна. Няма значение до каква степен, защото имах възможности да играя наистина много по-голям футбол, но аз съм радостен и на това, което съм постигнал, защото не е никак малко. Шампион съм с два различни отбора, успях да играя пред най-великата публика, да се докосна до националния отбор и за мен това е достатъчно. Това ми дава самочувствие.
-Кога изигра първия си мач за Берое?
-Дебютирах още на 17 години в „Б“ група, след това играх и във „В“ група. А след това ме отвлякоха от улицата и ме закараха в Тетевен.
-(прекъсвам го). Това шега ли е? Как така са те отвлекли?
-Не, не е шега, наистина беше така. Тогава бяха такива времена. Все още бях ученик. Хората, които ръководиха футбола в Стара Загора, ме бяха затворили в хотел „Загорка“. Един ден обаче, докато се ходех по улицата спря една кола, излязоха четири човека, вкараха ме вътре и ме закараха при Станислав Танев в Тетевен. Естествено, че се уплаших. Първо, защото бях избягал от хотела и буквално се криех по улиците. А след това и отвличане – дойде ми в повече. По-късно обаче Станислав Танев ми обясни, че иска да направи всичко възможно за моето развитие и ако аз приема да играя в Олимпик (Тетевен), ще направи така, че след време да премина в някои от големите отбори. И той си изпълни обещанието по най-добрия начин.
-Как родителите ти разбраха за това отвличане?
-Станислав Танев ме взе от срещата, качи ме в колата, закара ме до Казанлък и се срещна с родителите ми. Обясни им какви са намеренията му към мен и им гарантира, че от тук нататък ще се грижи за мен като за собствено дете. Той и неговото семейство ме приеха буквално като техен син. Докато ме продаде на ЦСКА той се държа с мен като свое дете.
-Какво си спомняш от престоя в Олимпик Тетевен? Както самият ти каза, тогава е времето на силовите групировки. Имаше ли проблеми с такива хора?
-В интерес на истината малко от нещата са преекспонирани и преувеличени. И Страхил Димчев, и Станислав Танев се държаха към отбора с любов и страст. Искаха да развиват тима професионално и мисля, че играехме добре и в „А“ група. Двамата успяха да развият много млади футболисти, които излязоха от този отбор. Дадоха възможност на юношески и национални футболисти да играят в професионалния футбол.
-И двамата са казвали в интервюта пред нашата медия, че организацията е била на високо ниво. Например, екипировката ви е била една от най-добрите…
-Ние играехме с Адидас и Пума – екипировка, каквато никой нямаше в България. Но това бяха малките неща, които те караха да се радваш. Живеехме всички на хотел, всички се хранехме заедно. Изградиха у нас манталитет на победители. Истината беше, че вкъщи можеше да победим всеки. Преди да излезем на терена, още в тунела се виждаше решителността в очите на съотборниците ми. А веднага след мача ни изплащаха премиите.
-Помниш ли зловеща контузия на Методи Деянов при гостуването на ЦСКА на Олимпик?
-Спомням си много добре ситуацията. В предишния мач ми показаха картон и не можах да изляза срещу ЦСКА. Гледах срещата от трибуните. Това беше единственият мач, който пропуснах. Главната вина я носи съдията, защото имаше фаул срещу Иван Рачев преди това, а той не го даде. След това беше влизането в краката на Методи Деянов. Няма какво да говорим, беше зловещо нарушение.Треньорският тандем Христо Янев – Владимир Манчев стяга куфарите за Испания. Посреща ги наставникът на Валенсия Б Любо ПеневТреньорският дует Христо Янев и Владимир Манчев ще бъде на стаж в участника в Примера дивисион Леван…Sep 7 2017bgsport.net

-Как подписа с ЦСКА?
-Още една интересна случка. Бях на лагер с младежкия национален отбор, играхме с Македония. При резултат 3:0 за нас треньорът ме смени. Тогава дойде при мен на Станислав Танев съпругата му и ме взе от лагера. Заминахме за София, като ми казаха, че на другия ден ще подпиша договор с един от софийските грандове. Истината беше такава, че Левски и Локомотив София даваха повече пари. Никога няма да забравя, че докато пътувахме си говорихме с Таня – жената на Станислав Танев, че не искам да играя за тях, а искам в ЦСКА. Но тя ми каза: „ Тук вече нямаш думата, Сашо ще вземе най-доброто решение за теб.“ Спомням си, че вечерта правихме стратегия с кой как ще водим преговори. Най-хубавото се случи на другия ден. Отидохме в офиса на Лъчезар Танев половин час по рано. Тогава ни казаха, че са дошли Емо Костадинов и Боби Божинов и подписахме с ЦСКА без да се бавим. Боби Божинов ми каза, колко много ме иска ЦСКА, че това е най-добрият вариант за моето развитие. Даже не го изслушах, а помолих да ми даде лист да подпиша. Казах му: „Дай ми лист да подпиша, после ще уточняваме условията…“ После се обадих на баща ми и когато му казах, че съм подписал с ЦСКА, умря от кеф. Баща ми и дядо ми са големи цесекари и логично двамата бяха най-доволни. Прибрах се и вече имах предварителен договор с ЦСКА. Трябваше обаче да изляза и да играя с екипа на Берое точно срещу ЦСКА. Това беше в един от последните кръгове на сезон 1999/2000. Направихме равен 1:1, а аз изравних от дузпа в 81-ата минута.
-Гол срещу вече новия ти отбор…
-В тунела след мача не беше никак розово положението. Говорих си с някои от бъдещите ми съотборници, бяха ядосани. Имаше голямо разочарование сред шефовете на ЦСКА. В същото време бях много притеснен дали няма да се развали сделката. Но аз тогава защитавах цветовете на Берое и играх за Берое. Играхме пред пълни трибуни, отборът се бореше да не изпадне и се оказа, че с тази точка се спасихме.
-Кога пристигна в София?
-За началото на лятната подготовка, треньор беше Енрико Катуци. В отбора имаше футболисти, които до тогава само съм гледал по телевизията и съм искал да се докосна до тях – Методи Деянов, Галин Иванов, Кременлиев, Чомаков, Румен Христов, Манчев, Бербатов вече беше при мъжете. Бяхме трима нови – аз, Тошко Янчев и Костадин Видолов. На първата тренировка на Панчарево бяхме 40 футболисти. Няма да забравя как се обадих на баща ми и му казах – „татко, не виждам как ще играя, всички са футболисти.“ Стреснах се много, в средата на терена имаше невероятни играчи, голяма класа. В атака бяха нападатели от класа – Димитър Иванов, Бербатов, Манчев, Румен Христов. Какво се оказа обаче? Няколко седмици по-късно играх в абсолютно всеки мач и заедно с Димитър Иванков от Левски бяхме единствените, които бяха взели участие във всички 26 кръга.
-Разписа се още в един от първите си мачове, срещу Конструкторул – 8:0.
-Това беше първият ми гол за ЦСКА. Имаше центриране от корнер и топката дойде на линията на наказателното поле. Вкарах я от воле, много хубав гол се получи. Ще запомня този мач с петте гола на Бербатов. Говорих с баща ми по телефона след мача, бях на върха на щастието. Станислав Танев ме чакаше след двубоя и отидохме да вечеряме. Не можех да намеря думи да му благодаря за шанса, който ми даде в живота и кариерата да бъда футболист на ЦСКА. Истината е, че той се съобрази с моето желание да играя в ЦСКА. Идваше на почти всеки мач първата година, подкрепяше ме.

-Не може да не си имал и трудности в ЦСКА?
-Те дойдоха втората година, в която играех по-малко. И ми беше тежко. В същото време продължавах да се чувствам адски неудобно от хора, които съм гледал само по телевизията. Връщам се малко в началото, за да ви кажа интересна случка. Първите три месеца ми беше неудобно да се събличам заедно с футболистите в съблекалнята, а се събличах в бунгалото. Един ден при мен дойде Методи Деянов и ми каза: „Вече трябва да се събличаш с нас, част си от отбора, приемат те добре и това не трябва да продължава.“ Тогава ми направи впечатление как един лидер постъпва и как гледа да те приобщи към отбора. Той беше един от хората, които ми помагаше и втората година, в която не играех много. Той и Тошко Янчев ми даваха кураж и слушах съветите им.
-На 21 години игра срещу Милан. Как се подготвяш вечерта преди такъв мач?
-Това беше голям скок за мен. Едната година играех мачове срещу отбори, които са добри за нашите стандарти. А другата година излизам срещу Милан. Бях много разочарован, че не играх първия мач на „Сан Сиро“. Но взех участие във втория. Имахме добри положения на реванша, който загубихме с 0:1. На Манчев му вдигнаха несъществуващи засади, а аз имах два удобни фаула. Успях да се докосна до толкова голям отбор и до големи футболисти. За пореден път усетих магията на атмосферата на „Армията“. Мачовете, в които стадионът е пълен, са незабравими.
-После беше част от един от най-добрите отбори – през сезон 2002/03. През есента на 2002 година ЦСКА записа 13 поредни победи.
-Тогава играех във всеки мач, но влизах в повечето от тях като резерва. Това много ме тормозеше. Но сега разчитам, че в такъв силен отбор не е важна индивидуалността на някой футболист, а тази индивидуалност да се впрегне за благото на отбора. Тогава имахме много сплотен колектив, бяхме много задружни. Дори на тренировки всеки мач ни беше на живот и смърт. И затова имаше резултати след това в официалните срещи.
-Имаш серия от 5 поредни гола срещу Левски. Беше ли по-различно да накажеш вечния съперник?
-Много исках да вкарвам голове в това дерби. Защото зарядът беше изключителен. Исках да бъда част от историята на това дерби. Когато вкарах първия гол, чувството беше незаменимо (на 24 април 2004 година при 2:1 за Левски). Тогава обаче си спомням, че аз вкарах и ме смениха към края на мача. Точно тогава Левски направи обрат с голове на Темиле и Чиликов и ни победиха. Нямах самоцел да вкарвам, но просто се случваше, защото желанието ми в тези мачове беше изключително голямо.
-През лятото на 2005 година получи контузия в 35-ата минута срещу Ливърпул? Как го преживя особено, когато Ливърпул ти е сред любимите отбори?
-Това беше много и хубав и много тъжен момент. Нека започна малко преди това. Научих, че ще играем с Ливърпул в… шесто районно. Ако си спомняте имах неприятен инцидент. След мача с Тирана и преди финала за Суперкупата с Левски пред вкъщи трима ме нападнаха и пребиха. Целият бях в кръвоизливи и обинтован, но излязох и играх на финала срещу Левски напук на лекарите, които казаха, че не мога и не трябва да играя. Дори вкарах гол за 1:1 в редовното време, но след дузпи загубихме. След това дойде първият двубой с Ливърпул. Струпаха ми се много неща и цялото напрежение сякаш се пренесе върху контузията. Скъсах заден бедрен мускул със сухожилие 13 сантиметра. Точно тогава започнах да възприемам нещата по различен начин. Не може да искаш нещата на всяка цена, не можеш да пренебрегваш законите на живота и това, което ни заобикаля.

-Как се чувстваше преди реванша с Ливърпул?
-Беше ми много тежко, защото се намирах в страхотна форма. Имах късмет по-рано през пролетта да станем шампиони и да вкарвам от какви ли не ситуации. Исках да играя срещу Ливърпул, а състоянието ми не позволяваше. Няма да забравя как отборът тренираше на „Анфийлд“ а аз въртях обиколки и плачех на терена. Тогава не ни достигна малко опит в първия мач, защото във втория мач бяхме перфектни.
-Кой беше до теб в този труден период?
-Имах подкрепата на моите съотборници, на Йешич – също, който ни даваше кураж на мен и Велизар, който също беше контузен. Треньорът ни взимаше с отбора, вдъхваше ни кураж и мотивация. Тогава ние не загубихме мотивация, защото е тежко да си два месеца по басйени и възстановителни процедури.
-След отпадането от Ливърпул, ЦСКА продължи за Купата на УЕФА и игра пред пълен стадион срещу Леверкузен?
-Всичко около този мач беше специално. Няма да забравя, че не бяхме готови да играем, но Йешич ни извика и ни каза – един от двамата трябва да играе централен нападател, а другият да е зад гърба му. Попита ни да си изберем кой на коя позиция иска да бъде. Велизар в типичния си стил каза – на него ще му е по-трудно да се бори с Рамелов и Роке Жуниор, нека той да е нападател, а аз ще играя зад гърба му. Спечелихме фаул отляво по нашето нападение, центрирах и Хидиуед вкара с глава пред сектор „Г“…
-Влязохте в групите на Лига Европа, тогава дори можехте да излезете, ако не бяха пропуските в Монако.
-И в този мач ме контузиха, смениха ме още в 10-ата минута и догледах мача от пейката.
-Има ли нещо неизказано за загубената титла през пролетта на 2006 година?
-Подценихме ситуацията, помислихме си, че преднината, която имахме, ще ни бъде достатъчна. Тогава през зимната пауза бяха продадени някои важни играчи. Загубихме инерцията, която имахме. Стигна се и до доста промени в титулярния състав.
-Вече рядко се случва да се продават български футболистив чужбина. А след края на сезон 2005/06 ЦСКА те продаде в Гренобъл във Франция? Какво срещна там, колко беше различно макар и във втора дивизия?
-Срещнах невероятно отношение към един чужденец, който идва от страна, към която, ако трябва да бъда честен, мненията не са ласкави. Видях професионализъм, който ми показа тогава, че де факто ние в България сме се заблуждавали в повечето неща, които правим. Треньор ни беше Ивон Пуликен. Успяхме да съберем много добър отбор. От там започна похода към влизането в елита на Франция.

-Съжаляваш ли, че след това се върна в България?
-Имах възможност да остана. От една страна съжалявам, от друга – не. Няма как да знаем, ако бях останал как щеше да се развият нещата. Животът ни поднася някои неща, за които не трябва да съжаляваме, а да ги приемаме.
-След като се върна, игра в Литекс?
-Два пъти поред станахме шампиони, спечелихме още трофеи. Изградихме страхотен колектив. Забавлявахме се на терена, играехме красив футбол. Видях и научих много от професионализма на Станимир Стоилов и Любослав Пенев. Кога започнах да мисля, че мога да стана треньор? Още през 2007 година, докато бях във Франция. Ивон Пуликен ме накара да мисля по различен начин, защото неговото отношение спрямо отбора правеше впечатление. Както и самата роля на един треньор в целия клуб.
-Има ли нещо, от което да се срамуваш, че си направил?
-Има някои неща, които, ако мога да върна времето, бих направил по различен начин. Изключително неудобно се чувствам от това, че изразих и дадох светлина на гневните ми емоции към вашия колега Петър Бакърджиев. Нито съм имал нещо лично към него, нито съм искал да го обидя. Това е едно от нещата, които бих променил и за които ще съжалявам цял живот.
-Каза, че един ден ще напишеш и книга за ЦСКА? Има ли я още тази идея?
-Разбира се, това е идея, която ми се е зародила в главата, защото като футболист прекарах 6 години в ЦСКА. Докоснах се до неща, за които само съм мечтал. А след това бяхме треньори с моя екип и изживяхме една толкова романтична история. Дори в най-смелите си мечти не съм си го представял.
-Това наистина беше различна година, в която ЦСКА игра във „В“ група. Спечелихте и купата на България.
-В професионален план научих много неща. Имах възможността в тези мачове да изградим колектив, манталитет на победители и начин на мислене. И второ – да усетим любовта, истинската и безгранична любов на нашите привърженици.
-Едва ли се забравя датата 24 май 2016 година, когато спечелихте Купата, а ти се радваше върху открития автобус в центъра на София?
-Това е един от най-щастливите моменти в живота ми. Няма да забравя никога 2005 година титлата, когато целият стадион нахлу и феновете се радваха с нас. Но на финала срещу Монтана си спомням как съдията свири края на мача, а след това видях хората как плачат от радост и гордост. Това е нещо, заради което си заслужаваше всичко.
-Кой е най-трудният момент в живота ти?
-Всеки има моменти в живота, които по един или друг начин те карат да се замисляш и да правиш равносметка или да продължиш да вървиш по пътя, по който си поел. Всеки момент и като контузии, и като несполуки в кариерата, и като неща, които ти се случват в живота, ти дават насока и възможност да оцениш какво си видял, къде си бил и откъде си тръгнал и какво си постигнал. И върху какво имаш да работиш от тук нататък.
-На какво учиш децата си?
-Искам да бъдат добри хора, да бъдат съпричастни, да бъдат толерантни и искам да разберат, че в този живот човешките качества са най-важните.

Коментари