Тиаго Силва

На 19 години игра на световното първенство до 20 години с Бразилия, а в същата 1999-а спечели Копа Меркосур и Копа Либертадорес с Палмейрас. В изключителен състав, воден от великия Луиш Фелипе Сколари, левият бранител Тиаго Силва тръгна за големия футбол с най-големия трофей на континента.
В България дойде на 22 през 2001 г., а след три сезона в Литекс стана играч на ЦСКА, с който спечели титлата и игра паметни европейски мачове срещу Ливърпул и Леверкузен.
Записа един мач за националния отбор срещу Турция през 2006 г., но ФИФА го спря да играе за България заради мачове с младежкия тим на Бразилия. Все пак и до днес се помни как пееше химна преди контролата с турците на „Васил Левски“.
Кариерата му мина през Генк (Белгия) и Жувентуд в родината, преди на 32 г. да се откаже през 2011-а.
След това е в бизнеса със строителство, а фирмата TSS вече е марка за качество в Бразилия. Освен това е и футболен агент. Не е забравил България. Тиаго даде любопитно интервю пред колегата Динко Гоцев от Dir.bg. Разбира се, разговорът е на български, който Силва говори идеално.

– Къде ви намираме, Тиаго?
– Сега съм в Порту Алегре, тук съм по работа. Когато свърших да играя, се захванах с две неща – строителство и с професията на футболен мениджър. Имахме десетина футболисти с моя партньор. Но времето не стигаше за съчетаване на двете.
Реших да се посветя главно на строителството, това да е моят бизнес. Година след година навлизам все повече в него. Идеята ми беше да направя нещо различно, нещо от класа и с високи технологии. Исках да строим с най-хубавите материали, които се използват по света.
През 2010-а стартирах с първите две сгради, в тях бях основен инвеститор. След това станах и мениджър, посветих се на това и навлизах в спецификата на нещата. На третата сграда, която построихме, вече бях научил всички етапи. И започнах да налагам своята визия за качество, за архитектура, за изпълнение. Днес нашата компания вече е на доста високо ниво, има репутация и е позната. В първите ни пет сгради работихме с проекти за по 2-3 апартамента на етаж, сега вече строим с по един апартамент на етаж, по-луксозни, по-високо ниво на сградите. Използваме материали от Италия, Германия… Хората тук вече познават марката ни и я свързват с луксозни проекти.
Все още имам двама футболисти, на които съм агент, не съм спрял да следя футбола. Все пак той бе моята врата и връзка със света. Постоянно ми звънят хора от Белгия, България, Италия, за да ме питат за футболисти.

– Голямото начало за вас бе през 1999-а в онзи шампионски отбор на Палмейрас. Разкажете повече.
– Имаме група в социалните мрежи и днес с останалите от онзи отбор на Палмейрас, комуникираме постоянно с тях. Клубът ни събра за чествания тази година. Това е най-големият ми футболен спомен – спечелването на Копа Либертадорес с този отбор. Тогава ние не разбирахме колко голям е този успех, историята, която пишехме. Днес като обсъждаме и си спомняме, си казваме, че ние можеше да сме два пъти поне клубни шампиони на Южна Америка и света. Но и така влязохме в историята. Беше много силен отбор. Палмейрас има италиански корени, много са луди феновете, много обичат отбора и към нас любовта също е голяма като важна част от историята на клуба.

– Следите ли и футбола в България?
– Горе-долу, но не постоянно и не съм много навътре. Имам приятели много, в контакт съм с тях. Напоследък често говоря с Гриша Ганчев. Виждам, че моят любим ЦСКА има проблеми сега, националният ни отбор също е в такъв сложен момент, в който опитва да се организира, да постигне по-добри резултати. Но не съм по-навътре от това.

– Преди дни България загуби от Англия, а в състава са двама бразилци – Вандерсон и Марселиньо… Няма как да не ви върнем към вашия първи и последен мач за националния ни тим.
– Помня отлично всичко. Аз още бях играч на Литекс, когато Христо Стоичков, който бе национален селекционер, дойде да пием кафе и да обсъдим този вариант. Попита ме дали съм съгласен да бъда повикан като национал на България. Аз тогава още чаках паспорт. Естествено, аз му казах, че ще съм горд да играя за страната. Вече говорих езика и бях се адаптирал напълно. И се съгласих.
За самия мач, който бе контрола срещу Турция, Стоичков много ми помогна да науча химна. И до днес не съм го забравил, мога да го изпея и сега. Както и езикът не съм забравил. Ето, сега сме още рано сутринта (разговаряме около 8,30 ч бразилско време – б.а.) и главата ми още „загравя“ за деня, но говоря на български.
В отбора за мача останалите ме приеха много добре. Димитър Бербатов, Петрови – те бяха звездите, но ме приеха като един от тях. Не успях да играя друг мач, защото ФИФА ме спря. Аз бях играл за Бразилия до 20 години на Световното през 1999-а, а според тях това бе официален мач и се оказа, че нямам право да играя за България. Беше ми доста тъжно.
Опитахме всичко. Стоичков и аз ходихме в БФС, проверявахме… Двамата проведохме разговори с Луиш Фелипе Сколари, с Франц Бекенбауер. Нещо те да опитат да помогнат… Но не стана. И не успях да играя повече за нашата България. Но това остава чудесен спомен за мен. Нищо, че беше само един мач.

– Защо пак се говори по темата дали е добре чужденци да играят за друг национален тим? Какъв е проблемът, ако са такива като вас, които се чувстват българи?
– Трябва да има идентификация, това е важното. Ако един човек живее и се адаптира лесно, ако се усеща гражданин на тази държава, това е достатъчно. На мен България ми влезе под кожата. Всичко в страната ми идваше лесно, някак естествено.
У нас в Бразилия има един сърбин – Петкович (футболист, Деян – б.а.), когото всеки тук приема за бразилец. Той игра в Реал Мадрид, а после – дълги години във Фламенго, говори перфектно езика, държи се като бразилец, обсъжда проблемите на хората тук, взима отношение. Близък е до нашите ежедневни теми, до народа. Никой в Бразилия не го приема за чужденец след толкова години, които изкара в страната.
В България аз с лекота научих езика, изучих културата, свикнах с храната, напитките, музика, хората… Всичко. Аз си бях просто един гражданин на България.
Имаш ли тази идентификация, разбираш ли и уважаваш ли хората, познаваш ли културата им, значи ти си част от нея.
Аз не отидох да взема паспорт на България, за да го използвам за кариерата си. Аз усещах тази страна като своя. И тези, които идват сега от чужбина да играят в България, трябва да се чувстват така.

– Немалко бразилци идват и след вашето време във футбола ни. Как ги виждате като качества?
– Не мога чак толкова задълбочено да анализирам. Но когато аз дойдох в България, аз пристигнах от високо ниво. Аз бях играл в Бразилия с някои големи звезди като Роналдиньо, Жулио Сезар и т.н. Имах зад гърба си визитка, успехи и репутация. Влязох в българския футбол, излизайки от един голям отбор тук. Това е разликата с много от бразилците, които идват в България сега – примерно от малки отбори или от вторите състави на по-големите клубове. Различен им е статутът, манталитетът. Аз бях готов за големи неща.

– Как се стигна до идването ви?
– Тогава Палмейрас бе отбор на концерна „Parmalat“, но те изпаднаха в остра финансова криза. И този страхотен състав – с Алекс, с Роке Жуниор и останалите, се оказахме свободни агенти. Освен това аз направих една лоша инвестиция тук, загубих пари… И трябваше да търся начин да поправя това.
Мениджърът ми каза, че е добре за моята кариера да изляза в Европа веднага. Това щеше да ме стабилизира финансово и да ми организира живота. Това ме убеди.

– А България се оказа точното място…
– Да. Аз заобичах България и България ме заобича. И се оказа, че не искам да ходя другаде в Европа, въпреки че и по-рано имах такива възможности. Намерих своето място.

– Най-хубавите ви моменти у нас?
– С отбора на ЦСKА в един период бяхме станали машинка. Играехме в Европа като равни с много силни отбори. Мачът на „Анфийлд“ срещу европейския шампион Ливърпул (1:0 за ЦСКА, август 2005 г. – б.а.), е паметен. Можеше и да ги елиминираме.

– Знаем за няколко забавни случки в България тук…
– О, много са. Например с колата. Купих си кола в Ловеч, карам си я известно време, но въобще не се сещам, че трябва да сменя маслото. И двигателят се счупи. Отидох при хората, които ми я бяха продали. Те ми казаха,че няма как да се поправи. Един приятел дойде от Бразилия – Леонардо. Взехме колата и отидохме в едно село. И я запалихме. И точно се прибрахме в хотела, а край нас минават пожарникарите – отиват да я гасят, а ние се крием в стаята на хотела.
След един час ми звъни Гриша Ганчев и ми казва:
– Тиаго, какво става, нещо е станало с твоята кола?
Аз – Не знам…
А той – Как не знаеш, колата ти изгоряла, ти си луд! Какво си направил ти? Сега с какво ще се придвижваш, с магаре ли?!
Друг случай беше като бях в националния отбор на лагера за мача. Стоичков постоянно ходеше с един лист, на който бе написан химна на България. В автобуса към стадиона за двубоя, Стоичков ми даде едно радио да слушам и музиката, за да мога да го пея. И аз го слушах в автобуса… Влезе ми в главата и никога не го забравих. И сега мога да изпея „Мила Родино“ след толкова години.

– Готов сте за национал и сега! Какво ще кажете на хората у нас и кога ще ви видим в България?
– Догодина ще дойда отново. На нашите хора – българите, ще кажа: Бъдете силни, не се отказвайте, дори когато има проблеми. България и Бразилия си приличат по това, че редовно имат проблеми – или икономически, или с нещо друго…
Но тези народи никога не губят надежда, не се предават. Това са хора, които намират начини да са силни и да бъдат щастливи. На моите приятели в България ще кажа, че с каквото мога, аз винаги съм готов да им помогна.
За ЦСКА: Искам да надигне глава от този труден момент, там има мои приятели – особено Гриша Ганчев, Велизар Димитров… Да не се предават. Имало е и ще има трудни моменти. Бих посъветвал Гриша Ганчев да дава повече шанс на Велизар да се разгърне, да работи. Той може много да помогне на ЦСКА. Велизар разбира от футбол и има контакти по света.

Коментари