Временният водач в класирането на Първа лига ЦСКА излиза от 14:15 часа в неделя на стадиона под Аязмото в Стара Загора в първа стъпка от пролетния си поход към титлата. Поне такива са мечтите, надеждите, амбициите на привържениците. И шефовете, футболистите, треньорите трябва да превърнат тези амбиции, надежди, мечти в реалност. А в последните 15 години точно тази съставна част от великия армейски клуб се проваляше, за съжаление, повечето пъти по един и същ нелеп начин. На първо четене мисията изглежда невъзможна и най-вероятно в следващите четири месеца ще гледаме римейк на познат до болка филм. Но както се казва, надеждата умира, а лично за мен правилното е – убива последна. И след като предсезонно бяха изчерпани почти всички теми, свързани с актуалното състояние на отбора, е добре преди подновяването на кампанията да бъде припомнена историята. Защото май единственият проблем в сегашното ЦСКА е липсата на пряка връзка с големите футболни традиции на този славен клуб. А без минало няма настояще.
Кратък курс по история, и то в определени детайли, е въпиещо необходим на сегашния набор от футболисти. Независимо че повечето са чужденци, те трябва да поназнайват нещо за марката с четири големи букви. Същото се отнася и за хората, които вземат решенията на „Армията“, които и да са те!
Много често се повтаря мантрата за огромните успехи на ЦСКА, но има някои нюанси, които могат да бъдат от полза в настоящия важен исторически момент. В червената витрина има 31 национални титли, но паузите с течението на годините са се увеличавали. Именно големите завръщания са обект на моето изследване. Както добре се знае, ЦСКА е основан през 1948 година и веднага налага своята доминация в първенството. Но всяко начало си има край и в началото на 60-те с амортизацията на основния състав, който е спечелил 12 титли, хегемонията бива прекъсната за цели 4 години, в които до отличието се докопват цели три различни клуба – Спартак Пловдив, Локомотив София и Левски. Този сушав период обаче е използван максимално добре на „Народна Армия“ и през 1966 година ЦСКА се връща триумфално на върха в условията на най-конкурентната футболна среда, която някога българският футбол е притежавал. И фундаменталният им треньор Стоян Орманджиев изгражда отбор, който повече от едно десетилетие е фактор не само у нас, но и в Европа. Якимов, Цанев, Зафиров, Гаганелов, Пенев, Никодимов, Стоян Йорданов… поставят началото на великите европейски завоевания. Към края на 70-те години героите се сменят, но постиженията още повече се засилват и ЦСКА вече принадлежи към топкомпанията на най-успешните европейски футболни клубове.
Но към средата на 80-те години се случва наглед немислимото. Левски-Спартак също изгражда страховит отбор и убиецът на колоси ЦСКА трябва да отстъпи една крачка назад. И в съчетание с някои партийни решения, армейците влизат в период от цели четири години без спечелена титла. През 1985 година Димитър Пенев започва изграждане на нова велика червена формация, а дори преждевременно през 1987 година този отбор печели националната титла. И гръбнакът на неговия тим достига общо четири титли в съчетание с невероятни постижения в Европа. Но успехът през 1992 година е нещо като пиров и следват нови пет сушави години, и то в дълбоката сянка на тогава много силния Левски на Георги Василев.
И точно същият Георги Василев връща отново ЦСКА там, където изконно му е мястото – на върха през 1997-а. Следва драматичен обрат на събитията, Гочето е прогонен от змиите в Борисовата градина, а това означава цели шест години чакане за 29-ата титла. И отново по същия сценарий Стойчо Младенов създава нов отбор, който атакува и покорява най-голямата височина. Следват по-малки паузи между последните две титли на ЦСКА и една голяма, вече от рекордните 15 години.
Краткото препускане по страниците на историята показва категорично, че спечелването на титла след голяма пауза е особен процес с десетки нюанси. В известна степен зависим и от средата, която в сегашния случай е много неблагоприятна, но примерът със Спартак Пловдив от 1963 година показва, че няма нищо невъзможно. Защото всеки, дръзнал да оспори короната на Лудогорец, е копие на онзи уникален пловдивски Спартак на Димитър Байкушев и Тодор Диев. И макар че оттогава са изминали цели 60 години, героизмът си остава същият.
Голямото предизвикателство тогава пред Димитър Байкушев, а сега пред Саша Илич, е как да се направи шампионски отбор с играчи, които никога не са ставали шампиони. В такива случаи се говори за прословутия шампионски манталитет, който не пада даром от небето. На приказки е много лесно, но да се осъществи на дело е много трудно, ако не и невъзможно. По някакъв специфичен начин Илич трябва да внуши на подопечните, че те притежават магията на победителя. През есента това му се отдаде и затова говорят резултатите. ЦСКА влезе в няколко рекордни серии и това дава основание за умерен оптимизъм. Но в следващите четири месеца израстването ще трябва да придобие далеч по-видими размери. За да се направи мисията възможна, тази група футболисти ще трябва да изгради шампионски манталитет. А той включва фактора непобедимост. Не толкова добра игра и фойерверки, колкото задължителни победи. И тук също има обнадеждаващи кълнове, защото Илич много добре регулира точното темпо на игра. ЦСКА не може да вдигне качествено бързината, динамиката, комбинативността, но може да вкара всеки мач в своето русло и да вземе максималното. Този метод вече вкара цели 44 точки в чекмеджето, а ако ги удвои в оставащите 17 мача, титлата на 99 процента ще е червена.
Но пак се връщам назад в годините, за да напомня, че в онези славни за клуба моменти са се намирали лидери като Якимов, Цанев, Стоичков, Любо Пенев, Костадинов, в по-нови времена Ивайло Андонов, Нанков, Велизар Димитров, Тошко Янчев, Гъргоров. Кой сега е способен да вземе царския жезъл? Назон вече е във върхова форма, двамата норвежци Хайнц и Линдсет притежават потенциал за големи неща. А пък до този момент от сезона златната кокошка се нарича Тибо Вион. Ако другите помагат в достатъчна степен, миражът може да се приближи.
В историята винаги се влиза с взлом. Повечето пъти, когато никой не го очаква, целта се приближава съвсем близо. Едно е сигурно – само с големи приказки и с голи аналогии с миналото няма как да стане. Но пък историята трябва да се чете, защото тя съдържа безценно богатство. Но не в предговора, а в съдържанието. За съжаление, в последните 6-7 години това съдържание така и не се усвоява пълноценно. И затова е доста съмнително, че Саша Илич може да се нареди до предшествениците си Стоян Орманджиев, Димитър Пенев, Георги Василев, Стойчо Младенов. А тази нишка от треньори бе свързана някак генетически, макар че за Гочето това твърдение е оспоримо. Историята много рядко отваря прозорци, а сега през 2023 година сякаш го прави за ЦСКА. И понякога наглед невъзможното става възможно.
