В наши дни сме свидетели на истински ренесанс на едно явление, което в период от 45 години беше повсеместно и олицетворяваше тогавашния режим. Явление, което разбиваше идеологията и я превръщаше в най-обикновен битовизъм. Докопването до власт влачеше след себе си шлейф от роднински и местнически назначения. Издигналият се до високите етажи на властта освен себе си докарваше от Каспичан, Две Могили и Елхово цялата си рода и комшулука. И им се намираше работа не по специалността, а заради връзките.
В българския футбол това вече е пандемия. Един телефон звъни и отсреща се чува – „Абе я намерете място на това наше момче, че от две години е без работа“. И понеже на този глас не се отказва, работа се намира веднага. Така вместо правилното, отговарящо на пазарните принципи човек за мястото, стигаме да нашенското място за човека. Така се пръкват някакви изпълнителни директори, спортни директори, всякакви футболни началници, които не знаят точно с какво ще се занимават, но пък си имат работа. И всичко изглежда много реалистично. В Локомотив Пловдив до онзи ден не им е минавала и мисъл за спортен директор, но изведнъж се събуждат от летаргията и си казват – „Абе много ни е необходим един като Гонзо! Хайде да вземем да му се обадим и да го помолим да стане спортен директор“. Обикновеният фен вероятно така си ги представя нещата. Ама не са!
Прекрасно е, че намериха работа на Георги Иванов в Локомотив Пловдив. Човекът заслужава, защото е играл за този клуб две години. И е минал през всичките етапи на детския и юношеския футбол. Някои обаче са играли повече време с черно-бялата фланелка, но кой знае защо не се сещат за тях. Някои са били и доста време треньори като Христо Колев, но и за тях не се сещат. Може би защото нямат подходящите контакти?!
Ако си мислите, че това е прецедент – не е! Близки до кадри на управляващата партия се движат като свободни електрони в цялото футболно пространство. Няма лошо, стига да има полза. А такава няма никаква!
Този режим на българския футбол не е случаен. На практика държавата днес осигурява средно около 50 процента от финансирането във футбола. Прави го, така да се каже, под прикритие, но всички го виждат и знаят. На някои места, където клубовете са общински и 100 процента. И затова е нормално назначенията да се извършват не по професионален, а по шуробаджанашки принцип. Много от собствениците на клубове въобще и не искат да бъдат такива. Но заради другите им бизнес интереси съвместяват и тази длъжност.
Проблемът е, че българския футбол въпиющо се нуждае от кадри, които могат да го придвижат напред в модерната епоха. И със сигурност не се нуждае от хора, на които трябва да им се намери някаква работа. Нашите мили родни калинки. Тези последните наводниха пространството в последно време и затова дереджето ни е такова. Не че няма и други проблеми, но тази извечна българска постановка с „вземи това наше момче“ определено не работи в полза на футбола. Всъщност защо наша, такава е схемата и в руския футбол. Така че пак сме си скачени за великата руска шир! И докато не се откачим окончателно, както го направиха другите сателити, ще сме така.
