Ех, Попе…

387
попето

Измина поредният тъжен квалификационен цикъл за националния отбор по футбол. Макар и мечтите ни за Евро 2020 все още да са живи, лошият вкус остава.

И хайде, ако до онзи ден бяхме сметнали, че ще борим баражите със скромен отбор и враждуващо помежду си ръководство на БФС, то какво да кажем за абдикацията на капитана…

Дори и тази формация на „трикольорите“ се нуждае от лидер, а остана без него във възможно най-неподходящия момент. Решение, което лично у мен предизвиква полюсни реакции. Дори аз не мога да изясня за себе си, сбърка ли Ивелин Попов със своето действие, или пък беше прав.

Попето сякаш е последният спомен за онези не толкова отдавнашни времена, когато все още имахме реална вяра и очаквания към държавния тим. Беше тази искрица, която ни даваше надежда, че ще успее да продължи светлото дело на Бербо, Стенли и Мартин.

И донякъде успя.

Мъжкият му характер и това, че не спестяваше никому нищо, го направиха големият тартор в прайда на нашите „лъвове“. И за негово и за наше съжаление обаче, Ивелин беше лидерът ни по време на един прекалено слаб период за футболна България. Загуби, скандали, унижения, пропуснати дузпи, уиски с аулини…всичко това дълго време тегнеше върху плещите му, но той сякаш не се предаваше.

Уви, направи го, когато най-малко очаквахме.

Дали беше отказан от случващото се безумие във футболния ни съюз? Или пък просто му дойде до гуша… Реалните причини тепърва ще бъдат назовавани с истинските им имена. Каквито и да са обаче, най-класният играч в редиците на България не може да пропусне просто така голямата възможност да сбъдне мечтата си – участие на международен форум с националната фланелка.

Явно нервите на Попето не издържаха, но от това ще страдат и младите момчета покрай него. Това си пролича и от интервюто на Кристиян Малинов след успеха над Чехия. Изненадата от решението му е голяма, а оставената празнина трудно ще бъде запълнена за предстоящите баражи.

И да, ако погледнем статистиката му (90 мача и 16 гола за атакуващ футболист) ще кажете, че едва ли трябва да тъгуваме от получилия се развой на събитията. В последните години обаче присъствието на Ивелин на терена просто беше важно, независимо от формата му.

Наглед окончателният му отказ къса и последния мост между „онова“ поколение и новата генерация български футболисти.

Дано е за добро.

Време обаче няма.

Март месец ще дойде бързо, а без контроли или каквито и да е лагер-сборове, българският тим някак невидимо трябва да изгради силен колектив, подвластен на нови лидери. Но има ли достойни наследници на №10 в сегашната ни формация.

Първият, който сам даде заявка за диригентската палка е Божидар Краев. Юношата на Левски демонстрира самочувствие, което винаги е от полза за даден футболист. Реално обаче Божката доста се изхвърли с думите си, тъй като до този момент не е доказал с нищо, че заслужава тази отговорна роля. Епизодичното му избухване срещу Словения за Лига на нациите така и не бе подплатено с още добри мачове. Да не говорим и за бодичека, който направи на Кирил Десподов срещу Англия…

Тодор Неделев определено е класа, но само когато играе с „жълто-черния“ екип на Ботев. Време е Тошко да „порасне“ и на международно ниво, защото неговите качества безспорно може да са от сакрално значение за по-добро бъдеще на отбора.

Кирил Десподов е най-близо от тримата до търсения нов лидер. Все още обаче прекалено бързо залита в двете крайности. Tартор e, но само на хартия. Да не говорим, че за националната фланелка трябва да бъдеш пример и да се раздаваш на максимум, а не да искаш смяна след удар в лицето…

След всичко казано дотук, колкото и „крив“ да беше Ивелин Попов, той беше шефът. А след него кандидати много, но все неподходящи…

Жалко обаче, че Попето предаде себе си и своите виждания. Дано момчетата от националният тим да направят така, че да съжалява за своето решение.

Ех, Попе…

Ивайло Димитров, Топспорт.бг

Коментари