Характер, можене, мъжество! Липсваха ни в националния отбор в последните няколко години. Изглежда обаче, че с третата поредна победа в Лигата на нациите отново сме на верния, правилен и може би единствен възможен път.
Не към възраждането на онези велики, но вече остарели и все по-далечни времена. А на изграждането, създаването на нещо ново. Също толкова грандиозно? Едва ли. Прекалено рано е да се каже.
Но със сигурност България при Петър Хубчев има лице. Има стил. Има собствен характер. Футболистите могат да играят, но могат и да си мълчат, когато е необходимо. Представете си за какво означава самият Хубчев да си признае, че е повишил тон на почивката на мача с Кипър, спечелен с 2:1. Но „загубен“ до паузата с 0:1. На собствен терен.

Хубчев беше бесен! Личеше си на влизане в съблекалнята. Позволи си да крещи до страничната линия. Напрежението явно все пак си казва думата. Дори за Стоманения. Който никога не показва емоция. Вътрешно може и да кипи от ярост, но външно винаги беше един и същ. До тази почивка. След нея футболистите бяха мотивирани. По един или друг начин, но е факт, че се появиха на терена с коренно различен заряд и поведение.
Казаното свърши работа. Фамозен гол, в стил Кристиано Роналдо от Десподов, последван от бомба на Неделев по диагонала, която бе на път да разруши изцяло гласните струни, съпроводили цяло едно поколение по най-великия му и славен път в САЩ през незабравимата 1994 година.

Стадионът не беше пълен с хора. Но беше изпълнен с емоция. Феновете започнаха с подкрепата си към футболистите от първия съдийски сигнал, засилиха я допълнително при полученото попадение, а след това изригнаха при двата великолепни български гола.
Попадения, сякаш официално отбелязали новото начало. Новия ред. Този, който най-сетне може да изведе футбола ни до нови висини. В реалност, много различна от романтичната през онова незабравимо, каращо ни и до днес да настръхваме лято. В безскрупулна действителност на мултимилионни сделки, баснословни заплати и по-осезаема от всякога линия на разделение. Между големите и малките отбори. Между големите и малките държави. Между действителните и имагинерните стремежи.
Момчета, благодарим ви за мъжеството и характера! Но забравете сметките. И дръжте носовете да не се отклонят вертикално. Защото знаете какво настава след само една загуба. Знаете на какво са способни „злите езици“ в трудните моменти. Когато човек най-много има нужда от подкрепа. Не изпадайте в такава ситуация.

Бъдете себе си. И слушайте Стоманения. Нека вика. Нека крещи. Неговата емоция е доказателство за любовта и отдадеността му към работата, към националния отбор. И стремежа му да докаже, че все още го можем. Че все още го можете.
Че не сме забравили на колко големи подвизи е способна малка България.

Георги Петков, topsport.bg

Коментари