Преди време мадридският в. „Марка“ написа, че публиката на Реал е „гласувала с краката си“, като не ходи на мачовете на отбора след продажбата на Кристиано Роналдо. Посещаемостта този сезон спадна драстично на „Сантяго Бернабеу“.
Сега ние можем да подчертаем същото – българската публика „гласува с краката си“, като не ходи до Националния стадион, който е в самия център на София, за да гледа нейния, националния отбор. И това е тенденция. Съвпадаща с една друга – на тотално посивяване на българския тим.
Снощи паднахме от Косово пред около 2000 зрители. Преди 3 месеца направихме 1:1 с Черна гора пред около 5 хиляди. В последните 3-4 години успяхме да ги докараме до 20-ина само срещу Холандия. Иначе са между 2 и 6 хиляди.
Една от най-ниските посещаемости в цяла Европа, когато има мачове на национални отбори, обикновено е регистрирана в София. А някога бе обратното.
Просто хората не ходят, не искат да са на стадиона за мачовете на отбора на България. И в отговор получават тъжната реалност на състав, който реалистично е отдалечен от класирането за голямо първенство поне на една Галактика.
Това не е „гласуване с крака“ срещу играчите Попов и Попов, Димитров, Недялков или Неделев. Не. Това е ясен вот какво мислят хората у нас за футбола ни като цяло. Толкова е ниско нивото, че на никой не му се гледа. Никой не го интересува. На никой не му се занимава да иде до стадиона.
Косово ни би с 3:2, но можеше и повече. В големи периоди от мача ни мачкаше, както Франция не ни мачка (биха ни доста по-трудно на същия стадион 1:0 преди да станат шампиони на планетата). Играха в жълто тези косовари, но не бяха Бразилия. Нищо, че на моменти изглеждаха като селесао срещу безпомощните българи.
Да си говорим сега, че Косово не е слаб отбор, смисъл няма. Ясно, че не е. Хората имат играчи в Бундеслигата, в отбори от сериозни първенства, млади футболисти и здрав отбор.
Но то и Черна гора не е. Люксембург, след като щастливо ги бихме 4:3, а навън даже и не успяхме да победим, също не е. Малта… Словения… Норвегия… Това са все отбори, които не бихме в последните години.
Те всички не са много слаби, защото за нас вече никой не е. И си има обяснение – другите крачат, пъплят, вървят, някои и тичат напред в развитието си във футбола. Ние не мърдаме.
И след като „бразилците“ от Косово ни скриха топката в срамни минути на треперене в София, е време някои хора да излязат от дупките, в които се крият.
Тях ги слушаме само, когато интересите са им настъпени или някой ги е критикувал. Подготвени са с богат арсенал от заучени лафове и „мъдрости“, и много колеги страшно обичат да си пълнят страниците с тях. Ползата каква е? Един от любимите лафове е „футболът е бизнес“. Е, ясно е и на децата, че е така. Но къде по света бизнес се прави от неподготвени хора?
Говорим за президент на БФС, който кара N-ти мандат, но така и не му се усмихна късметът да види националния на поне едно голямо първенство. Късмет, разбира се, е за благозвучие. Говорим и за групата около него, окопана здраво вече 15 години. И там има един-двама от народните любимци от САЩ 94, които отдавна не знаем какво точно вършат. Как го вършат е ясно по резултатите, защото именно те са отговорници за националните отбори.
Любимата им плоча е „питайте играчите и треньора, не играем ние“.
Само да им дадем един пример. Легендарният Владимир Шмицер бе 7 години директор на националния тим на Чехия, подготвен за това, с диплома по мениджмънт, с опит като играч от топ клубове.
Подаде си оставката, след като за втори пореден Мондиал през 2014-а тимът изпусна влака в баражите. Нищо, че игра четвъртфинал на Евро 2012, а клубовете са в отлично състояние и редовно вадят топ играчи. И че юноши и младежи почти не пропускат европейско. Човекът си призна, че да не играят на две поредни световни е провал. И той „не играе на терена“, както постоянно изтъкват нашите ръководители.
Вече колко треньори и играчи минаха за тези 15 години безвремие? Дали ще доживеем някой над тях да поеме отговорност за пълното зануляване? Футболът ни е в ръцете на хора, които мачове не обичат да посещават и гледат, но пък безсмислени и дори вече не смешни лафове имат в големи запаси. На тежка маса са силни като Кристиано Роналдо на терена, обаче делата… Делата им все така ги няма.
И това предизвиква хората да „гласуват с краката“, като тотално загърбват отбора, който би следвало да е на всички фенове. За този същия тим преди години имаше опашки за билети седмица преди мачовете.
Той обаче вече на никого не е, никой не се асоциира с него. Хората виждат в отбора проекция на футболното ни ръководство. И не играчите са виновни за това.
Празните седалки в центъра на София и тишината на мачовете на националния отбор са много лоша оценка. А добавени към конфузните загуби, превърнали се в традиция вече, направо са си тежка присъда.
Тя е ясна, нали?
Динко Гоцев, dir.bg