Знаете добре ситуацията. Мачът не е решен, завършил е наравно. И започва нервното чакане, потропване, ровене из косите, отпиване от бира. Дузпи. Най-ужасното и същевременно най-прекрасно правило за решаване на футболни мачове от най-високо ниво. Да ги гледаш, когато си неутрален, е шоу. Да ги изживееш, когато от тях зависи съдбата на твоя отбор, е ад.
Защо и как се появи във футбола тази рулетка на съдбата? Отговорът е прост – заради един мач на България! Да, да – и ние сме дали нещо на световния футбол, а то се оказва най-голямата драма, причинител на хиляди бели коси и немалко убити нерви в милиони запалянковци.
Началото на ударите от 11 метра „за наказание“ е още от 1890-а, когато един ирландец – Уилям МакГан, измисля тази санкция за фаулиран футболист твърде близо до вратата. Интересното е, че е вратар, но с изострено чувство за справедливост. Мазохист, би се обадил ехидно зевзекът. Историята е белязана от култови личности като 110-килограмовият вратар на Шефийлд Юнайтед и Челси Уили Фоулкс, който отивал при изпълнителите и ги заплашвал с бой, а после – преди удара, стигал почти до тях в излизането си пред голлинията. И почти никога не му вкарвали от дузпа. Заради него в началото на миналия век се налага правилото, че вратарите си седят на линията.
Но откога дузпите след мач са решаващ фактор? Отговорът – от 1970-а.
